На Робин височината на стената изобщо не му направи впечатление, той се засили и скочи достатъчно високо, за да се вкопчи с протегнати напред ръце в горния край на зида. После се изтегли нагоре. Свали раницата и спусна на Макси ремъка на презрамката.
Макси хвана ремъка. Той се поизпъна под тежестта й, но издържа.
— Повече от очевидно е, че си прекарала детството си в по-полезни занимания от плетенето — каза той ухилен, когато тя застана задъхана на стената до него.
— За мен беше въпрос на чест да надминавам братовчедите си — мохикани в тичането, плуването и катеренето — ухили се и тя.
Техните преследвачи вече бяха почти стигнали стената и Робин дори им махна предизвикателно, преди да скочат на отвъдната страна и да се озоват в добре гледана градина. Докато бързаха през градината, откъм отворен прозорец на къщата долетя ядосан крясък.
— Само внимавай да не стъпчеш цветята — предупреди Робин. — Нищо не може да се сравни с гнева на английски градинар, комуто са повредили розите.
Те стигнаха до още една каменна ограда, покрай която бяха засадени овошки в шпалир. Клоните на дърветата, по които висяха малки зелени праскови, бяха идеална стълба.
— А позволено ли е да повреждаме дървета? — попита задъхана Макси.
— И това е сериозно престъпление, но не чак колкото тъпкането на цветя — отговори той и почна да се катери по клоните нагоре.
Преди някой от къщата да успее да им попречи, те прехвърлиха стената и отново се озоваха на някаква уличка.
— Нашите преследвачи са ужасно упорити — каза Робин, когато спряха за миг да си отдъхнат. — Изглежда, чичо ти иска на всяка цена да те върне.
— Сигурно е така — съгласи се тя навъсено и се запита отново какво ли крие от нея Колингууд. Но когато погледна пак спътника си, гласът й затрепери. — Много съжалявам, че те въвлякох във всичко това. Не си го имал предвид, когато ми предложи да ме придружиш.
Той се усмихна сърдечно.
— Не ти предложих да те придружа, а ти го наложих. И не съжалявам за нищо, абсолютно нищо. — Той посочи наляво. — Северно от Маркет Харбъроу един канал води към Лестър. Мисля, че трябва да тръгнем по пътеката на бурлаците. Така ще се хвърляме по-малко в очи, отколкото по пътищата.
— Наистина ли смяташ, че наблюдават всички пътища? — попита тя тревожно. — Та за тази цел на Симънс би му трябвала цяла малка армия.
Робин сви рамене.
— Не зная, пътищата може и да са сигурни, но когато човек се колебае, по-добре е да очаква най- лошото.
Беше убедителен и Макси беше сигурна, че неговият опит в преследвания значително превишава нейния. Тя се съобрази с темпото му и закрачи с все сили.
Тази част от града беше пуста, но на известно разстояние се виждаха по-големи сгради, навярно складове. Каналът трябва да беше зад тях.
Но преди да стигнат сградите, Симънс изскочи изведнъж с победоносен израз на лицето от една странична пряка. Очевидно беше, че този тип се ориентира в Маркет Харбъроу много по-добре от тях и е предугадил накъде ще поемат. Макси се озърна ужасена и видя как още двама нехранимайковци тичат задъхани откъм друга пряка. С колко ли още съучастници разполага Симънс? Робин и Макси се озоваха в капан, а този път го нямаше Дафид Джонс да ги измъкне от бедата.
Симънс застана на пътя им и даде знак на хората си, които се приближаваха мълчаливо към лондончанина.
— Този път няма отърваване. Девойката ще бъде върната на нейния чичо, а вие, прекрасни мой лорде, ще получите мъдър урок, задето ме нападнахте изотзад.
— Това би трябвало само да ви радва. Поне имате обяснение защо загубихте битката. — И Робин подаде преспокойно на Макси раницата си.
— Боже милостиви, нали няма да се биеш с тях — изсъска Макси. — Той е два пъти по-едър от теб.
Робин съблече засмян палтото.
— Покана за обед или за игра на карти можеш и да откажеш, но покана за борба — никога.
— Дяволски сте прав, на моя покана не се отказва — изръмжа лондончанинът. — Освен това ми е все едно колко сте добър. Добър едър мъж всякога може да ступа добър дребосък.
— Зависи от това, колко добър е дребосъкът, нали? — С лъчезарна усмивка на уста Робин прошепна бързо на Макси: — Нашето сбиване ще отвлече вниманието на хората на Симънс. Използвай го, за да избягаш. — Тя понечи да възрази, но той добави рязко: — Недей да ми противоречиш! И не се бой, няма да ме убие — би му създало повече неприятности, отколкото си струва.
Преди да успее да каже още нещо, Симънс запристъпва към него и заопипва противника си.
— Търсите скрито оръжие или просто не можете да си свалите ръцете от мен? — осведоми се с меден глас Робин.
— Гаден извратен тип! — изкрещя Симънс и вдигна юмрук, за да го стовари върху брадичката на противника си.
Робин отскочи бързо встрани, хвана Симънс за ръката и го завъртя. Лондончанинът се стовари шумно върху паважа.
Симънс лежа известно време замаян, после се вдигна решително на крака.
— Това не сте го научили в салона на Джексън — изсумтя той злобно.
— Не. — В сравнение със Симънс Робин изглеждаше по-пъргав и елегантен, Давид срещу Голиат. Но стойката му беше на борец — с леко присвити колене той пружинираше като футболист, ръцете му бяха протегнати напред и готови да ударят. — Никога не съм твърдял, че съм ученик на Джексън. Минал съм по- сурово училище, където залозите бяха по-високи.
— Аз също, момченце. — Сега и лондончанинът взе да пружинира. — Щом искате, така да е! — заяви той.
Макси пъхна незабелязано ръка в джоба на палтото на Робин и стисна парчето желязо. След това можеше само напрегнато да наблюдава. Но каквото и да й беше казал Робин, тя никога нямаше да го изостави в беда. Симънс може би наистина нямаше намерение да го убива, но съвсем не беше изключена възможността да го направи непредумишлено. Все пак, ако Макси е свидетелка, рискът става много по- малък.
Двамата мъже кръжаха бавно един около друг, даваха от време на време с кратки атаки простор на напрегнатото дебнене. Робин гледаше да е колкото може по-далеч, после скачаше напред и нанасяше ловки удари, след което отново се отдалечаваше пъргаво от обсега на ръцете на Симънс. На негова страна беше бързината, но по-възрастният мъж имаше неоспорими предимства — дългите ръце и тежестта.
Макси осъзна неохотно, че Симънс явно се забавлява. След особено сполучлив удар на противника, той се обади снизходително:
— Много сте добър, особено като за момче-аристократче. — След което обсипа със серия убийствени удари главата и раменете на Робин. Робин се присви, но не успя да избегне всички удари, а те му спираха дъха и го изваждаха от равновесие.
Симънс увенча успехите си с удар в черния дроб, който запрати по-слабичкия мъж на земята. С висок победен вик лондончанинът се накани да приключи двубоя.
Очевидно не чак толкова смазан, колкото изглеждаше, Робин повали противника си с добре насочен удар с крак. Още докато Симънс падаше, той го обсипа с удари, последвали, дори за Макси, невероятно бързо. Всичко приключи с това, че лондончанинът лежеше с лице към земята, а Робин беше коленичил на гърба му.
Ръцете му стискаха толкова силно, че можеха да строшат врата на мъжа, проявил неблагоразумието да се хвали, че е непобедим.
— Предай се! — изсъска Робин.
Дори в яда си Симънс не беше глупак. Той вдигна колебливо ръка в знак, че признава поражението си.
За съжаление неговите приятели не бяха готови да приемат този резултат. С яростни крясъци и без
