прозореца. Тя за пръв път го виждаше изгубил самообладание.
Пада му се, помисли си със задоволство Дездемона. Мен ме изкара от равновесие още в първия миг на запознанството ни. Със съзнанието, че е време да изоставят твърде личните теми, тя попита:
— Мислите ли, че Симънс и хората му са могли да заловят междувременно нашите бегълци?
Разсеяният дотогава поглед на маркиза, загледан през прозореца, стана по-съсредоточен.
— Възможно. Тъкмо видях две доста поочукани личности да идват насам. Тъй като зърнах наскоро единия в компанията на Симънс, допускам, че не са имали успех в преследването на Робин и вашата племенница.
Дездемона отиде при него до прозореца и погледна потиснато към двамата раздърпани мъже.
— На този хал ги е докарал вашият брат?
— Вероятно. Като дете беше нисичък и хубав като момиче. Ужасът в английските общински училища беше толкова страшен, че трябваше да избере между свиванията и покорството. Да беше останал в Итън, щях да се грижа за него, но така… — гласът на Уолвърхемптън стана дрезгав.
— Както разбирам, вашият брат не харесва твърде подчинението. — Тя си даде изведнъж сметка колко близко е застанала до високия, мъжествен маркиз и побърза да отстъпи встрани. — А какво ще правим сега, милорд? Съмнявам се, че двамата ще се върнат при джамбазите.
Той вдигна вежди.
— Тук съм съгласен с вас. Сега, когато нашите бегълци вече са станали предпазливи, ще е почти невъзможно да ги открием по пътищата. За тях има твърде много пътеки, твърде много възможности да се скрият и да се предрешат. Може би е вече време да се приберете в Лондон и там да чакате племенницата си.
Тя го изгледа недоволно. Чувството, че има в негово лице съюзник, изведнъж се стопи.
— Да имате нещо определено наум?
— Да, мина ми една мисъл. — Той я изпревари с движение на ръката. — Ако предположението ми е вярно, мисля, че мога да ви обещая да ви доведа в Лондон и двамата бегълци.
— Ами ако те не пожелаят да дойдат с вас? — попита тя, за да избегне въпроса му, дали има намерение да продължи търсенето.
— Ще им приведа разумни доводи. Един опит да принудя Робин, няма да е за препоръчване.
Тя си спомни двамата мъже, които току-що видя и трябваше да се съгласи.
Уолвърхемптън посегна към шапката си, за да си тръгне, но още веднъж спря.
— Защо са ви кръстили Дездемона?
— В нашето семейство е традиция да се дават на момчетата латински имена, а на момичетата такива от пиесите на Шекспир.
— Но вашата племенница има латинско име.
— Тя е изключение от правилото. Брат ми Максимус е кръстен на сестрата на баба си, той даде това име и на дъщеря си. Леля Максима почина преди няколко месеца, натрупала доста години и доста злоба. Но ще ми липсва.
— Имате предвид лейди Клендънън? Тя е единствената Максима, която познавам. — Когато Дездемона кимна, той добави. — Силните жени са очевидно още една традиция в семейство Колинс. Все по-малко съм склонен да мисля, че вашата племенница е останала с Робин против волята си.
— Това тепърва ще трябва да разберем — отвърна тя сухо. Наведена отново на мисълта за мисията си, тя посегна към чантичката, готова да тръгне.
Маркизът искаше да й отвори вратата, но преди да го стори, спря и я погледна. Сякаш омагьосан, вдигна ръка и очерта с връхчетата на пръстите си контурите на слепоочията и ухото й, погали я нежно по бузата и шията. Докосването му беше съвсем леко. Сякаш искаше да запомни с връхчетата на пръстите усещането за кожата й.
Дездемона замръзна безпомощно и се постара да запази самообладание. Всяко местенце, което той бе докоснал, отприщваше в нея вихрушка от чувства. В брака си не бе получила капчица нежност и сега беше смаяна, че реагира толкова бурно.
Тя погледна Уолвърхемптън в очите и веднага съжали. Топлотата, която съзря в тях, се оказа по- гибелна от телесен удар. Следващия миг той можеше да се наведе и да я целуне. И ако това станеше…
Тя се отскубна и си отвори сама вратата.
— Много се надявам да видя в Лондон отново нашите бегълци и вас, Уолвърхемптън — каза само. И изчезна.
Гайлс гледаше втренчено вратата, която тя му затръшна под носа. Защо една умна и опитна светска жена се държи толкова превзето, сякаш е девственица, възпитана в манастир, само защото е проявил интерес към нея? Защото не й е симпатичен, гласеше простичкият отговор.
Все пак не се съмняваше нито за миг, че в този случай простичкото обяснение не дава отговора. Онова, което прочете в погледа й не беше антипатия, а страх.
Маркиз Уолвърхемптън си беше заслужил напълно репутацията на нерешителен човек. Но вземеше ли веднъж решение, нищо не можеше да го разубеди. Сега, при звука на бързо отдалечаващите се стъпки на лейди Рос, реши да си обясни причините за нейните страхове.
И тогава, кой знае, може би и да предприеме нещо срещу тях.
15
Въпреки че Робин се мъчеше да я облекчи според силите си, наложи се тя почти да го носи до канала. Пътят до него сякаш нямаше край. Освен това тя все се боеше да не би Симънс да се свести или неговите хора да се върнат и да почнат отново да ги преследват.
Да зависеше от нея, би предпочела Симънс, защото бе проявил поне малко човечност, но на неговите съучастници не би желала да препречи отново пътя.
Макси се надяваше да срещнат и други хора, но те сякаш бяха измрели. По всяка вероятност всичко живо обядваше. Докато поемаше с Робин по сенчеста уличка между два склада, тя се молеше за чудо. Усещаше, че силите скоро ще й изневерят.
Малко по късно стигнаха до огряно от слънцето малко пристанище, където беше хвърлил котва тежко натоварен шлеп. Капитанът беше възнисък и набит, с прошарена коса. Той вдигна глава и изгледа любопитно новодошлите.
Макси реши, че ще е разумно да отправи към него молба за помощ.
— Моля ви, сър, бихте ли ни помогнали? Нападнаха ни и съпругът ми е ранен.
Слисаното лице на капитана я подсети как е маскирана. Тя свали бързо със свободната си ръка шапката от главата. Мъжът я изгледа с още по-широко отворени очи.
— Нападнали са ви в града посред бял ден? — попита с нескрито недоверие в гласа.
Каква история би направила впечатление на един капитан на речен шлеп? След кратко колебание тя предпочете да каже истината.
— Става дума за мой братовчед и неговите приятели. Те искат да ни попречат да стигнем в Лондон. — Макси хвърли поглед през рамо и не й се наложи да се преструва, за да покаже страха си. — Дали не можем да изминем с вас част от пътя? Тогава ще ви разкажа всичко най-подробно, но сега нямам време. Те могат всеки миг да се появят.
Макси погледна умоляващо капитана и се опита според възможностите си да го убеди, че е съвсем беззащитна. Да беше наблюдавала по-внимателно братовчедка си Патриша, щеше да познава резултатите от дългогодишно упражнявана безпомощност.
— Тия май искат да попътуват безплатно — намеси се луничавият юнга.
Капитанът оглеждаше Робин, който леко се олюляваше.
— Да, ама кръвта по главата му изглежда съвсем истинска — забеляза капитанът и най-сетне взе решение. — Ами добре, млада госпожо, ще ви взема на доверие за няколко мили.
Той направи няколко крачки, приближи се, нарами Робин и го метна, сякаш беше някое учениче, през рамо.
— Качвайте се на шлепа.
Макси го последва, прескачайки тясната ивичка вода между стената на кея и палубата. Шлепът беше
