доста проста конструкция, с тъпи нос и кърма и с квадратна постройка в средата на палубата. На нея бяха струпани бали, покрити с брезент и миришеше не неприятно на вълна. Товарът се състоеше по всяка вероятност от килими, защото Дафид Джонс им беше казал, че ги произвеждат в този край.
— Предполагам, че предпочитате да не ви видят, в случай че вашият братовчед се появи тук — каза капитанът. — Отвори люка на кърмата, Джейми.
Момчето изтича с готовност към задната част на шлепа. През люка Макси можа да види в складовото помещение още килими. Джейми слезе долу и разчисти място между навитите килими, след което капитанът пусна долу скованото тяло на Робин.
— Внимавайте той да не ми изпоцапа товара.
— Много ще внимавам — обеща Макси. — Ще може ли да пожертвате няколко парцала, за да измия кръвта и да му превържа раната?
Джейми хукна тутакси да изпълни молбата й.
Макси се спусна през люка, коленичи до Робин и прегледа раната. Вече се вдигаше цицина, но Макси установи успокоена, че раната не е дълбока и почти е престанала да кърви.
Минута по-късно Джейми й донесе каквото беше поискала, а също и босилков прах, та раната да заздравее по-бързо. Макси изми колкото можеше по-внимателно кръвта и превърза раната. Робин изтърпя всичко със стоическа сдържаност, но Макси виждаше как ръката му се отваря и затваря върху килима до него.
— Крайно време е да потегляме — заяви капитанът, след като Макси се справи с раната на Робин. — По-добре ще е пак да затворим люка.
— Наистина ще е по-добре — съгласи се тя. — Моят братовчед може да хукне да ни преследва, ако се досети, че ще му избягаме по вода. То… тя е една много заплетена история.
Изразът на обруленото от вятъра лице беше ироничен.
— В това не се и съмнявам.
Веднага щом затвори тежкия люк, Макси чу шум от влачене, а ивицата светлина между капака на люка и палубните дъски изчезна. Изглежда, капитанът беше покрил люка с килими. В себе си тя му благодари за предвидливостта. Дори ако Симънс реши да преследва шлепа, едва ли ще ги открие в това скривалище.
Само че в резултат на мерките за сигурност в склада стана тъмно. Скривалището им беше точно два метра дълго и по един широко и високо. На Макси й заприлича на нещо като подплатен ковчег. Опита се да прогони неприятното чувство от тясното пространство. Важното е, че по този начин успяха да избягат от Симънс и че капитанът им е по всяка вероятност добър съюзник.
Тя чу неясно как Джейми пусна мотора. Шлепът се задвижи. Макси едва сега усети колко е изтощена. Тя се изтегна до Робин.
— В съзнание ли си?
— На последния акт присъствах с повече или по-малко пълно съзнание, въпреки че се чувствам като мокър чувал — отговори той със слаб глас.
Тя се усмихна облекчено.
— Като те слушам, май камъкът поне хумора ти не е улучил.
— Разбира се, че не е. Моята глава е най-неразбиваемата част от тялото ми — заяви той и след кратка пауза попита: — Да се намира тук малко вода?
Тя надигна главата му, за да може той да отпие от шишето. След като го запуши отново, попита:
— Освен тази на главата, имаш ли други рани?
Настъпи пауза и тя го чу да се движи и да се опипва.
— Нямам какво да доложа — каза най-сетне.
— Добре. В такъв случай можеш да потърсиш сега приемливо обяснение защо моят братовчед Симънс и неговите приятели ни преследват.
— Ти си толкова изобретателна, че ще е срамота аз да се намесвам — възрази Робин.
— В сравнение с теб в измислянето на историйки съм направо любителка.
— В измислянето на историйки възможно, но не и в представленията. Ако не го знаех, щях да повярвам, че си уплашена до смърт и абсолютно безпомощна.
— Откъде си толкова сигурен, че не е така? — осведоми се тя и не знаеше дали да се почувства поласкана от доверието му, или да се засегне, че не й съчувства.
— По простата причина, Канавиоста, че жена, нападаща три пъти по-едър от нея професионален бияч, е толкова смела, че излага живота си на смъртна опасност. Той се обърна, прегърна я с една ръка и я привлече към себе си. — От теб става великолепен телохранител.
Тя се облегна усмихната на него, бузата й почиваше на гърдите му. Макар да знаеше колко ирационално е това, чувстваше се безкрайно сигурна в прегръдката му.
Малко по-късно дишането му стана съвсем спокойно и равномерно. Изглежда, беше заспал. Макси се възпротиви на изкушението да стори същото. Насила будуваше, вслушваше се във водата, която се удряше в кърмата, и измисляше правдоподобната история, която ще разкаже на капитана.
Шлепът „Пенелопа“ тъкмо навлизаше в първия шлюз на Фокстън, когато двама тежко дишащи мъже се появиха на успоредната пътечка на брега.
— Ей, вие там — извика по-едрият със силен акцент на жител на някой краен лондонски квартал. — За момент, значи! Искам да ви задам няколко въпроса.
Джон Блейън извади лулата от уста и изгледа новодошлия. Момчето, изглежда, току-що яко се беше било.
— Никой не спира шлеп, влязъл в шлюз — сложи той момчето на място и викна на сина си: — Отвори долната преграда.
Джейми вдигна преградата и водата почна да нахлува.
— По дяволите, на вас говоря! — изкрещя лондончанинът.
Блейън не беше възхитен от държането на чуждия човек. За разлика от него малката лейди се бе държала наистина очарователно.
— Аз пък си имам работа — извика той в отговор. — Я по-добре се размърдайте и ни помогнете за преградите. Като минем, ще има време за приказки.
Футщокът между първия и втория шлюз се изравни и Джейми отвори преградата между тях. Моторът придвижи шлепа напред, преградите зад него се затвориха, а вратата на следващият шлюз се вдигна.
Докато гледаше как „Пенелопа“ бързо потъва, лондончанинът пристъпваше нетърпеливо от крак на крак и се чудеше дали да скочи на борда и да накара капитана да му отговори. След малко махна на спътника си и двамата помогнаха на Джейми да вдига вратите на шлюзовете.
Шлюзовете на Фокстън бяха два пъти по пет, свързани в средата с басейн, в който плавателните съдове можеха да се обръщат. Преминаването през десет шлюза е много бавно и Блейън всякак щеше да има време да отговори на няколко въпроса, но при създалите се обстоятелства той предпочете да се занимава непрекъснато с разни други работи.
Шлепът стигна най-сетне до най-долния шлюз, цели двайсет и пет метра под първия. Лондончанинът скочи на борда и попита подчертано учтиво:
— Ще имате ли добрината да ми отговорите на няколко въпроса?
Блейън натъпка пресен тютюн в глинената лула, запали късче хартия, пъхна я в тютюна и дръпна няколко пъти, докато лулата запуши както трябва.
— Какво ви интересува?
— Търся двама престъпници, един рус мъж и една млада лейди. Много са опасни.
— Ами! — На лицето на Блейън се изписа безкрайно отегчение.
Лондончанинът се заразхожда важно по цялото протежение на палубата, заоглежда се, да открие някакви следи от плячката си, после взе да описва бегълците и техните престъпления.
На Макси й се струваше, че вече от дни са в плен на този мрак, въпреки че бяха минали не повече от два часа. Когато долови ясно как се огъват дъските на палубата, веднага дойде на себе си. Шумът от гласовете надвиваше тихия плисък на водата.
Разговаряха двама мъже, единият със силен простонароден акцент. Въпреки че много се напрягаше, Макси не успяваше да долови смисъла на думите им. Робин продължаваше да спи, но тя се изправи
