напрегната.
Когато тежките стъпки наближиха, тя едва се решаваше да диша. Дъските потрепериха под тежестта на много едър мъж. Симънс трябва да беше достатъчно близко и можеше да издърпа килимите над люка и да чуе ударите на сърцето й.
Само на метър от главата й стъпките се отдалечиха. Ситуацията беше много по-ужасна от това да се изправиш на открито място срещу врага си. Нервите на Макси бяха толкова изопнати, че изпитваше истерична нужда да крещи високо или да задумка с юмрук по капака на люка, да стори нещо, което да сложи край на това ужасно напрежение.
Робин се раздвижи в продължилата тишина и си пое дълбоко дъх. Тя веднага протегна ръка, напипа в катранената тъмнина устните му и сложи пръст върху тях.
Тогава чу съвсем ясно гласа на Симънс.
— Всеки, който помага на престъпници, нарушава кралския закон и бива изправян заедно с престъпниците пред съда.
От дръзката лекота, с която този нехранимайко се позоваваше на законите, на Макси й секна дъхът.
Когато стъпките най-сетне пак се отдалечиха, тя понечи да свали ръка от устните на Робин, но преди да успее, той целуна силно дланта й.
Изненадана, Макси въздъхна дълбоко. Колко различно реагираше тя самата на привидно сходни неща. Защо тази целувка, лека като докосването на пеперуда, буди у нея чувства, които не бе изпитала, докато държеше ръка на устните му?
Изведнъж заобикалящият я мрак вече не криеше опасности, а нежна чувственост. Тя протегна ръка и прокара леко пръсти през косата му и над превръзката. Връхчетата на пръстите й намериха бузата му, неговите устни. Той ги отвори и докосна пръстите й с език. Макси неволно потрепери. Когато той сложи ръка на тила й и я привлече към себе си, тя не се дръпна. Тъкмо обратното. Устните й се отвориха за страстна целувка.
Тя забрави, че е била напрегната, забрави страха от преследвачите на палубата. Вече не съществуваше нищо освен мъжът в прегръдката й, кадифената грапавина на този език и мъжката сила на неговото тяло. Ръката му се запровира между двете им тела, докато не стигна чувствителното място между нейните бедра. Когато я погали там, тя високо изстена. Вълни на страст я заляха цялата. Ръката й се спусна по тялото му и обгърна коравото доказателство за неговата мъжественост.
Цялото му тяло се вцепени. Тя го галеше и се наслаждаваше на властта си, презираше дрехите, които ги разделяха.
Над тях дъските потрепериха под тромави стъпки. Тежестта на мъжа разлюля целия шлеп.
Стъпките се приближаваха все повече и повече, спряха точно над люка. После изгърмя гласът на Симънс. Не можаха да разберат думите му, но много добре заканите, скрити в тях.
Върната толкова рязко към действителността, Макси изпита желание да се напляска със собствените си ръце. Какво бе станало с решението й в никакъв случай да не допуска по-задълбочена връзка с Робин? Умът й не беше повече от този на някой слепок. Тя се дръпна бавно от него.
Робин я хвана за китката, но тя се стегна цялата и той веднага я пусна — много неохотно наистина, както тя лесно разбра по изпълнената с желание ласка, с която неговата длан се плъзна по китката, а после по дланта й. Това леко докосване беше като масло, налято в готовите да я погълнат пламъци на желанието.
Когато той дръпна ръката си, тя трябваше със сила на волята да се принуди да не посегне отново към него. Ако сега го докоснеше пак, нямаше да има връщане назад.
Тя се дръпна, доколкото го позволяваха килимите, и си пожела скривалището им да беше по-просторно. Сърцето й тупкаше толкова силно, че почти заглушаваше тежкото дишане на Робин.
Дъските скърцаха всеки път, когато Симънс преместваше тежестта си. После се чу шум от влачене, сякаш някой издърпваше килимите. Боже милостиви, той дали знае, че под тях има още един люк?
Някакъв глас извика нещо откъм носа. Дъските отново изпращяха. Изглежда, Симънс се отдалечаваше към гласа.
След безкрайна тишина, през която Макси отправяше горещи молитви към небето, шлепът отново потегли.
Шумовете, с които се вдигна капакът на люка, събудиха Макси от дълбоката дрямка. Ако се съди по проникналата вътре светлина, трябва да беше вече следобед.
Макси погледна предпазливо нагоре, но оттам ги гледаше не Симънс, а капитанът.
— Всичко наред ли е там долу?
— Да, за което сме ви много благодарни — отговори Робин. Той стана, метна се с учудваща ловкост на палубата, обърна се и протегна ръка на Макси, за да й помогне да се качи и тя. — Впрочем името ми е Робърт Андерсън, а това е съпругата ми Максима.
Макси веднага забеляза, че сега нарече себе си Андерсън, а не Андървил. За щастие имаше достатъчно ум в главата и не взе да се фука с някаква измислена титла. Те двамата изглеждаха и без това достатъчно подозрително.
Тя се огледа и установи, че шлепът е спрял в края на един шлюз. На брега се издигаха каменна конюшня и малката, заобиколена с градинка, къщичка на пазача на шлюза. Всичко беше толкова мирно и сигурно.
Капитанът извади лулата от уста.
— Името ми е Джон Блейън. Синът ми Джейми отиде да отведе коня в конюшнята.
Двамата мъже си стиснаха ръце.
— Надявам се, че Симънс не си е позволил прекалени грубости спрямо вас — каза Робин.
— Напротив, позволи си. — Иззад облака дим проблесна усмивка. — Надявам се да не му се е случило нищо лошо. Понеже момчето се спъна в едно въже и падна в канала. Това трябва да му е отнело желанието да пътешества по вода, та изпълзя на брега и изчезна.
Макси се запита разсмяна как ли е предизвикал Блейън този „инцидент“.
— Имате ли желание да ни правите компания за вечеря?
Думите му подсетиха Макси, че от закуската с джамбазите не са хапвали нищо. Наистина ли е било само преди няколко часа?
— Приемаме с удоволствие поканата ви.
Джон Блейън ги заведе в грубо скованата кабина, където на масата вече беше сложено яденето, което жената на Блейън беше приготвила в Маркет Харбъроу. Тя имаше за щастие много великодушна представа за количествата, които биха спасили съпруга и сина й от глад, тъй че имаше предостатъчно агнешки пастет, хляб, сирене и мариновани лукчета. Докато четиримата се хранеха, приятният вечерен ветрец нахлуваше през отворената врата.
Когато привършиха, Блейън отново натъпка лулата.
— Е, госпожо Андерсън, казахте ми, че можете всичко да обясните. Но вашият братовчед твърдеше, че вие и съпругът ви сте обвинени в кражба и нападения. — При думата „братовчед“ лека иронична усмивка се появи на лицето му.
— Симънс изобщо не ми е братовчед — заяви откровено Макси. — Казах го само защото истинското обяснение е твърде сложно.
— Бих могъл да открия и семейно сходство в чертите на лицата ви — ухили се той. — Но как стоят нещата в действителност?
Макси нахвърли на едро събитията от последните седмици: обясни, че баща й е умрял в Лондон при неизяснени обстоятелства, но чичо й се мъчи с всички възможни средства да й попречи да разбере какво всъщност се е случило.
— Уверявам ви, капитан Блейън — заключи тя откровено, — че не сме извършили нищо наказуемо. — Ех, поне тя не беше, защото да причисли и Робин към невинните, бе навярно малко пресилено. — Откраднах само една пътна карта на чичо, а се бранихме срещу Симънс и хората му.
— Вашият чичо беше ли преди женитбата ви и ваш настойник? — попита Блейън и запали тютюна в лулата.
Тя поклати глава.
— Никога. Дори да не бях омъжена, не бих имала нужда по закон от такъв настойник, защото навърших
