наскоро двайсет и пет. Следователно чичо няма никакво право да се меси в работите ми.
Не само Блейън, но и Робин я изгледа изненадано. Заради крехката й фигура хората бяха склонни да я смятат за по-млада, отколкото беше в действителност.
— Като ви слушам, оставам с впечатлението, че казвате истината, макар може би и не цялата. Все пак с удоволствие бих наблюдавал как сте се „самоотбранявали“ срещу Симънс и апапите му. — Блейън смукна от лулата, тютюнът просветна в мрака. — Както разбирам, ще гледате да стигнете час по-скоро в Лондон, но ако искате да прекарате нощта в склада, нямам нищо против.
Макси се наведе през масата и целуна бързо загрубялата му от работата ръка.
— Бог да ви благослови, капитан Блейън. Вие и Джейми се държахте наистина чудесно с нас.
Джон Блейън за малко да изтърве лулата от уста.
— Като почнеш да разправяш това на майка си — обърна се той към Джейми — не забравяй да й обясниш, че идеята за целувката не беше моя.
Побеснял от гняв, Симънс претърсваше надлъж и нашир, дано открие бегълците, но те сякаш бяха изчезнали от този свят. Не съвсем благонадеждният капитан на канала беше измърморил нещо за двама души, които зърнал в конска каруца, други пък му разказаха други неща, но нищо не го насочи по диря, обещаваща успех.
Като се проклинаше за провала си, той изпрати неохотно на лорд Колингууд новината, че е загубил следите на бегълците и не може да гарантира, че девойката няма да стигне до Лондон. Заключаваше с препоръка негово превъзходителство да попречи с други средства племенницата му да разбере истината за смъртта на баща си.
Що се отнася до него, той щял да продължи преследването.
16
Робин вдигна недоверчиво очи към тъмните облаци. Досега бяха имали само хубаво време, но това щеше очевидно да се промени. Най-вероятно беше да ги застигне силна буря, почти сигурно и проливен дъжд.
— Как ще приемеш предложението да прекараме добре нощта? — попита той Макси, като имаше предвид новата ситуация.
— С огромно удоволствие, ако това включва и гореща баня. — Тя придружи думите с една от импулсивните си усмивки, на които сърцето му реагираше така, сякаш не може да си спомни как трябва да бие. Тя беше най-непосредствената жена, която някога бе срещал, справяше се с абсолютно всичко, което им се случваше. Освен това той явно я ядосваше с някои свои постъпки, но кой ли би могъл да й се сърди за това? Все пак нито веднъж не се оплака и не се нацупи. В това отношение приличаше на Маги.
Робин осъзна изненадан, че от няколко дни не е мислил за Маги. Замайващото присъствие на Макси сякаш отдалечаваше неимоверно миналото.
Откакто напуснаха шлепа, бяха се придвижили много добре. Сега вървяха по един път, недалеч от Нортъмптън, само на няколко дни от Лондон. Малката заобикалка по канала на север и сериозните им усилия да не привлекат внимание, изглежда, бяха отклонили Симънс от дирите им. Засега се бяха опазили от нови приключения.
Робин нямаше какво да възрази. Присъствието на Макси и усилията да не посяга към възбуждащото й малко телце, му стигаха като приключение. За да се въоръжи по-добре срещу притегателната й сила, взе да си внушава, че тя е „недосегаема“ за него, че е омъжена за друг, че е още почти дете или че му е кръвна роднина. Досега всичко това му помагаше доста добре, но въпреки това чудесно съзнаваше колко силно го привлича и възбужда нейното присъствие.
Ярка мълния, последвана от страхотен гръм, прекъсна сладките му сънища посред бял ден. Почти веднага заваля, но не беше лек английски дъждец, а същински порой, който ги измокри за кратко време до кости.
— Колко път има още до подслона, за който си мечтаеш? — извика Макси, надвивайки шума на дъжда.
— Не е много — отговори той и усили крачка. — Но този дъжд е нищо в сравнение с метеорологическите условия, при които Наполеон се е измъквал от Русия.
Тя се засмя, отново смаяна от фантазията му.
— Да не ми заразправяш, че си бил с великата армия?
Нови гръмотевици разтърсиха въздуха.
— Бях известно време, но не беше особено приятно, затова откраднах един кон и препуснах на свой риск до Прусия.
Тя продължи да му задава шеговито въпроси, на които той намираше мълниеносно отговори.
— Оттук — извика той изведнъж. — Почти стигнахме. Той сви от тесния междуселски път и се промъкна през отвора на един плет. Макси го последва и видя, че Робин я чака пред висока каменна ограда. Тя се точеше и в двете посоки, докъдето поглед стига. Макси се озърна смаяно.
— Изглежда, разумът ми се е помътил от дъжда, но не мога да открия нещо, което поне отдалечено да напомня за подслон.
— Трябва да се прехвърлим през стената. — Той вече се засилваше, след миг се вкопчи в горния край и се метна върху стената. После се наведе и спусна на Макси раницата, за да й помогне да се покатери.
— Божичко, Робин — възкликна тя ужасено. — Та това сигурно е частна собственост.
— Да, но собственикът отсъства и къщата е празна — заяви той. А понеже тя още се колебаеше, добави: — Обещавам ти, че няма да имаме никакви проблеми. Тя все още се колебаеше, затова добави: — Обещавам ти, че проблеми няма да има.
Тя претегли неговата увереност и собствените си съмнения. Както винаги, думите му й прозвучаха съвсем правдиво. Спомни си своите впечатления, когато го видя за пръв път: лице на човек, способен да те убеди в дузина неща, на които се противиш. Нехранимайко с ангелски черти.
И все пак досега преценките му се бяха оказвали съвсем достоверни. Тя се хвана за раницата и се покатери на стената.
Двамата скочиха от другата й страна в една горичка, чиито дървета задържаха малко дъжда. Робин пое по една пътечка и така прекосиха горичката.
Мълния освети за кратко всичко наоколо. При вида на хубавата и голяма господарска къща на фона на тъмното буреносно небе Макси спря изненадана.
При това лошо време други къщи биха въздействали застрашително и призрачно, но с тази тук не беше така. Заобиколена от добре поддържани морави и градини, сградата от осемнайсети век се издигаше върху малък хълм и не въздействаше нито като прекомерно голяма, нито като потискаща. Пропорциите и начинът, по който се връзваше с околната среда, я правеха привлекателна и весела дори под навъсеното небе.
— Не бива да сме тук, Робин — заяви енергично Макси.
— Виж какво, тук наистина има слуги и градинари, но те живеят другаде. Този дом е празен — увери я той. — Можем спокойно да пренощуваме в него.
Макси все още се колебаеше.
— Защо си толкова сигурен, че и сега е празен?
— Ами просто ги зная тези неща — отвърна той неопределено. — Хайде, ела. Не зная ти как си, но аз треперя от студ.
Тя се озърна отново, за да се убеди, че няма никой и направи няколко крачки напред.
— Как се казва това имение и на кого е?
— Казва се Ръкстън. Дълги години е било постоянното местожителство на голямо благородническо семейство. Чудесно поддържано, но рядко обитавано — обясни той, докато я водеше, заобикаляйки сградата, към една задна врата.
— Колко жалко. — Тя гледаше очарована фасадата. — Би трябвало да живеят тук. Английската аристокрация е банда разсипници.
— За това не мога да ти възразя.
Двамата спряха пред врата, която водеше очевидно към кухнята. Робин завъртя ръчката. Едва ли беше
