Тя си доля чай, избра парче захаросан плод от порцелановата купа.
— Някога, в твоето непроницаемо минало, сигурно си бил иконом. — Тя посочи стилно сервираната маса. — Справил си се наистина великолепно.
— Имаш пълно право. Веднъж ми се случи да бъда иконом, а също и лакей, при нужда и коняр.
Макси се усети неудобно. Не целеше предположението й да прозвучи чак толкова сериозно.
— Истина ли е, или и този път ме взимаш на подбив?
— Самата истина — ухили се той. — Толкова ли ти е трудно да си ме представиш като честно работещ човек?
— Поне немного лесно. — Тя сложи лакът на масата, опря брадичка на длан и го изгледа внимателно. Учудването й беше всъщност неоснователно. Дори на скитащи джентълмени с подчертано отвращение към постоянни занимания им се налага от време на време да поработват, за да си напълнят стомаха.
— Сигурна съм, че си се справял блестящо със задълженията си. Притежаваш способностите на хамелеона да се нагаждаш към онова, което те заобикаля. — Тя се опитваше да дефинира впечатленията, които бе натрупала по време на съвместното им пътуване. — Но въпреки общителността си, правиш някак впечатление на човек, който стои над обстоятелствата. Съобразяваш се със ситуацията, но не си част от нея.
Пръстите му продължаваха да стискат чашата за вино.
— Тази забележка, Макси, е много проницателна. — Но преди тя да успее да се задълбочи в темата, Робин я прекъсна: — Скоро ще стигнем в Лондон. Откъде смяташ да почнеш издирванията във връзка със смъртта на баща ти?
— От хана, в който е починал. Там сигурно има някой, който може да ми разкаже нещо. Имам и имената на неколцина негови стари приятели, които той искаше да намери.
— А след като разбереш всичко и предприемеш необходимото? Тогава какво? — Погледът на сините очи беше много проницателен.
Тя поклати глава, поигра си с щипката за захар и се опита, но напразно, да разчете сложния монограм.
— След това най-вероятно ще се върна в Америка и ще се опитам да си намеря работа в някоя книжарница. Впрочем още не съм се замисляла. Бъдещето ми се струва безкрайно далеч.
Тя пусна бучка захар в чашата си.
— Не, не е точно така. Обикновено имам, макар и неясна представа за онова, което ми готви съдбата. Не че имам способностите на врачка, но докато пътувахме с татко, знаех например винаги дали ще стигнем целта си, или не. Когато потеглихме за Англия, бях сигурна, че ще пристигнем благополучно. А когато напуснах дома на чичо, изобщо не се съмнявах, че ще стигна в Лондон.
— А предчувстваше ли, че ще преживеем по пътя толкова много приключения? — попита той с любопитство.
— Не, изобщо не си представях, че ще срещна човек като теб. — Тя му подари бегла усмивка. — Но сега, ако се съсредоточа върху бъдещето си, мога да си представя какво ще се случи. То е като през онова лято, когато искахме да прекосим Олбъни. Нямаше абсолютно никаква причина, но аз просто не можех да си ни представя там. А после татко се разболя. Прекарахме дълги седмици в едно село във Вермонт и тази година не успяхме да стигнем в Олбъни. Нещо подобно предусещам и сега.
Той вдигна вежди.
— Какво усещаш?
— Нещо като празнота. Може би бъдещето ми взема обрат, който не мога да си представя, защото ще се различава твърде много от моето минало — каза тя бавно. — Винаги съм знаела, че няма да обикалям вечно и да продавам книги, въпреки че не ми е ясно какво ще замени тази дейност. Но когато баща ми каза, че ще отплуваме за Англия, знаех, че със скитничеството ни е свършено.
— Сблъсквал съм се през живота си с различни форми на интуиция и съм свикнал да не се отнасям пренебрежително към тях — заяви Робин. — Не допускаш ли, че би могла, ако положиш усилия, да видиш по-ясно какво се е случило в Лондон? Ако там те дебнат опасности, по-добре е да си подготвена за тях.
— Не зная дали е възможно, но мога поне да опитам — отвърна тя скептично.
Тя се отпусна на облегалката на стола, затвори очи и си представи картата на Англия. Някакъв сребърен път се извиваше от Дюрам към Йоркшир, а там ставаше много по-светъл на мястото, където се бе запознала с Робин. Но какво ще стане в Лондон, пренаселеното, диво пулсиращо сърце на Англия? Тя даде пълен простор на мислите си.
Празнина, хаос, болка. Немислимото…
Макси подскочи с вик, треперещата й ръка помете чашата за чай от масата и тя се строши върху паркета. Тя втренчи с разтуптяно сърце поглед в парчетата.
— Счупих я — констатира кратко.
— По дяволите чашата. — В същия миг Робин беше вече до нея и я взе в прегръдката си. — Имаш ли чувството, че в Лондон ще се случи нещо ужасно?
Макси се опита да проникне отново в онова, което беше видяла, но разумът й се колебаеше, уплашено се дърпаше като упорито пони.
— Това… това надмина способността ми да си представям нещата. Има нещо, което е прекалено ужасно, за да мога да го проумея.
Той я привлече още по-плътно към себе си.
— Възможно ли е това да беше собствената ти смърт? — попита той тихо. — Ако е така, ще те отведа още утре в противоположната посока дори ако се наложи да те вържа върху някой кон.
Тя поклати глава.
— Никога не съм се страхувала от смъртта, защо трябва да се боя сега от края си? — Ужасна мисъл прекоси мозъка й. Дали не е било предчувствие за опасност, дебнеща Робин?
Но още в същия миг отпъди тази мисъл. Страхът й нямаше нищо общо с Робин.
— Аз… аз мисля, че беше свързано с онова, което се е случило на баща ми. — Тя преглътна. — Въпреки че приех възможността чичо да е отговорен по някакъв начин за смъртта на Макс, със сърцето си не искам да го повярвам. Но ако чичо има вина, това би обяснило защо бъдещето ми се е видяло толкова страшно. Процес за убийство би хвърлил срамно петно върху цялото семейство Колинс. А могат да пострадат и невинни хора.
— А ти не го желаеш, въпреки че роднините ти не са били особено мили с тебе. — Той повдигна с пръст брадичката й и така я принуди да го погледне. — По всяка вероятност въпросът дали не искаш да се откажеш от намеренията си, е напълно излишен.
Тя вирна решително брадичка.
— Така е. Възможно е да не открия истината, но ако поне не опитам, никога няма да си го простя.
Робин кимна.
— Сигурно си права да бъдеш толкова решителна. Действителността рядко е толкова ужасна, колкото са нашите опасения. — Той отметна кичурите от челото й, а после се дръпна. — Ще сложа още вода да кипне. А след това ще ти разкажа всички абсурдни истории, които ми дойдат наум, за да спиш добре, когато си легнеш. — Той се усмихна. — Зная безброй абсурдни истории.
— Благодаря, Робин — прошепна тя, след като той изчезна с чайника, запътен към кухнята.
Взаимното им бъдеще може да беше краткотрайно, но докато е до нея, можеше да преодолее всичко, което я очакваше в Лондон.
17
Маркиз Уолвърхемптън предполагаше, че на Робин и Опазената невинност ще им трябват три или четири дни, за да стигнат от Маркет Харбъроу до Ръкстън. Гайлс също пое на юг, като упорстваше по пътя със смайващо неуспешно издирване. Двойката беше изчезнала като лятна утринна мъгла.
Намерението му беше да прекара третата нощ в Ръкстън, но проливен дъжд превърна пътищата в кална пустиня и принуди каретата му да се движи с непоносимо бавно темпо. Ядосан, той се обвиняваше, задето е загубил прекалено много време в безполезни разпити. Да бе го осъзнал само преди няколко часа, можеше отдавна да е в Ръкстън. Но сега е принуден да спре в най-близкия хан. Неособено радостна
