за учудване, че вратата е заключена. Без да се колебае, той събу единия ботуш.
Тя остана смаяна, когато той махна парче кожа от тока и извади две странни метални куки. После обу пак ботуша и пъхна едната кука в ключалката.
— Но какво правиш? — възкликна тя ужасена.
— Не е ли очевидно?
Когато тя пак отвори уста, той я възпря укоризнено — не биваше да говори.
— Стой тихо, моля те. Отдавна не съм се упражнявал и трябва да се съсредоточа.
Личеше, че опит все пак не му липсва. Само замени първата кука с втората и за минута успя да отвори вратата. Докато отваряше, тя го изгледа унищожително.
— Притежаваш ужасяващо отвратителни способности — изсъска през стиснати зъби.
— Може да са отвратителни, но със сигурност и полезни — възрази той с ангелска усмивка. — Не предпочиташ ли да седиш на сухо пред камина, вместо да вървиш под проливния дъжд?
— Напълно зависи от обстоятелствата — измърмори тя и престъпи прага.
Пуснатите кепенци пропускаха достатъчно светлина, за да установи, че в кухнята няма никой. На срещуположната стена висяха тъмно проблясващи медни тави, в средата на помещението стояха изстъргани до блясък кухненски маси, но от онези, които ги използваха, нямаше и следа. По всяка вероятност Робин наистина беше добре осведомен. Въпреки това Макси се чувстваше неловко, когато пусна раницата върху плочките на пода и съблече мократа връхна дреха.
Робин отвори един килер и заяви:
— Ще напаля огън. При тази буря малко пушек от комина няма да направи впечатление на никого.
Очевидно не беше за пръв път тук. Дали не е изпросил някога малко храна от добродушна готвачка? Или е бил в най-хубавите си младежки години гост в този дом?
Каквото и да бе обяснението за това, че познава мястото, само след няколко минути вече бе запалил една лампа и въглищата в печката, беше сложил на нея котле с вода. Дълбоко благодарна, Макси застана пред печката, за да се постопли.
Робин отново изчезна и се върна с шал, с който я наметна.
— Открих гардероб, претъпкан със стари дрехи. Искаш ли, докато се стопли водата за къпането, да си изберем стая?
Макси се озърна в кухнята.
— Откровено казано, предпочитам да остана тук. Не е редно да нахлуваме в нечия частна собственост дори ако къщата в момента е необитаема.
— Тя от години е необитаема, не само сега. — Той посегна към един свещник и весело й кимна. — Ела. Бъди сигурна, че няма да направим никаква беля.
Тя го последва и вече знаеше, че когато й се усмихва така, готова е да го последва и в ада.
Трепкащата светлина на свещите показа на Макси, че къщата е мебелирана с много вкус и много уютна. Липсваше онази претенция за величие, която й бе направила толкова лошо впечатление в Чанлей. Въпреки че повечето мебели бяха покрити с чаршафи, формите им говореха за неподчинена на времето елегантност. Високите прозорци очакваха кепенците да бъдат отворени, а дебелите персийски килими приглушаваха стъпките им.
В стаята за музика тя вдигна капака на чембалото и взе един акорд. Тоновете изпълниха, прозрачни и светли, цялото помещение.
— Мисля, че е ужасно жалко, че тук няма хора, които да оценят всичко по достойнство.
— Господарските домове се строят за столетия. Едно или две десетилетия без обитатели не са кой знае какво престъпление. Ръкстън е бил обитаем дом и отново ще бъде.
Макси се надяваше той да има право. Двамата се качиха на втория етаж. На площадката един кръгъл прозорец беше без кепенци. Макси спря и се загледа очарована в хълмистия пейзаж. Околността не беше толкова драматична като дивите мочурища на Дюрамшайр, тук всичко беше приятно и меко.
Тя присви устни. Как е възможно собствениците да не желаят да живеят тук? Нямат ли поне по-бедни роднини, които имат нужда от покрив над главата? Тя поклати глава и последва Робин.
Той отвори една врата и надникна в стаята. Тя беше обширна, вътре имаше легло с балдахин върху розов килим.
— Сигурно е спалнята на господарката. Към спалнята на господаря води ей онази врата.
Тя го погледна и си спомни за „Дроувър ин“.
— Излиза, че тук е по-опасно да спим в едно легло, отколкото в гората, в някоя плевня или върху куп килими?
Той я погледна право в очите и много сериозно.
— Мисля, че ще е по-добре аз да спя в съседната стая.
Беше, разбира се, прав.
Макси вдигна за двайсети път ръкавите на скъпия си халат. Никак нямаше да е хубаво, ако червеното кадифе се озове в чинията й. През последните три часа настроението й значително се бе подобрило. Докато Робин се къпеше, тя приготви шунката и зеленчуците от запасите им. Беше много против пиенето на алкохол, но това не се отнасяше до готвенето с вино, тъй че доста щедро налятото бордо направи чудо с по-скоро скромните продукти, както и малко изсушени подправки от килера.
Докато й дойде ред за къпане, за една чудесна, парфюмирана с лавандула баня, Робин беше успял да събере из къщата същински съкровища, за да създаде приятна атмосфера за вечерята им. Трапезарията беше толкова огромна и официална, че той предпочете да сервира масата в стаята за закуска. Кристални чаши, сребърни прибори и тънък, прозрачен порцелан проблясваха на светлината на свещите, красиво изрисувани купи бяха пълни с открити в килера мариновани зеленчуци и захаросани плодове.
С осъдително пренебрежение към чуждата собственост той беше осигурил и двата кадифени халата, които носеха, докато съхнеха собствените им дрехи. Когато след банята Макси се пъхна в луксозната дреха, почувства се същинска принцеса.
Тя преглътна последната хапка, отметна се с кратка доволна въздишка назад и пак вдигна ръкавите. Халатът беше много широк за нея, отзад се влачеше като шлейф по пода, но пък подхождаше съвършено на тази недействителна атмосфера, на това, че разпуснатата й коса пада като на дете на вълни по раменете, а топлите вълнени чорапи сгряват краката й.
Макси беше твърдо решена да се отпусне и да се наслади на къщата. Изпълваше я странното чувство, че този дом я посреща като добре дошла. Може би се радваше най-сетне отново някой да го обитава, та макар и толкова временни обитатели и без никакви права като тях.
Тя наблюдаваше тайничко своя спътник. Халатът му стоеше като излят, а синият цвят подхождаше чудесно на очите му. Цветът подчертаваше русата коса, беше наистина тайнствен и опасно привлекателен.
Той посегна към чашата и халатът му се отвори на шията. Тя установи с интерес, че космите на гърдите му са леко червеникави. Ако си пусне брада, сигурно и тя ще е червена — предположи Макси.
— В мигове като този — забеляза Макси, докато си наливаше вода от една сребърна кана, — сигурно е много приятно човек да се облегне назад с чаша бренди в ръка.
— Нищо не ти пречи да го направиш. Пък и никой не твърди, че трябва непременно да си изпиеш брендито. — Той вдигна чашата си с остатъка от бордото, с което тя обогати вечерята. — Искаш ли да пием за бъдещето?
Макси посегна засмяна към чашата си.
— Може ли пожелание, изречено с чаша чай, да се осъществи?
— При символични действия от значение е само намерението, подробностите не са важни — увери я той.
Тя се поколеба за малко и усети как я изпълва странно, силно желание. Ставаше й все по-трудно да си представи как ще се раздели с Робин, с неустоимия му чар, покоряващия му хумор и толкова естествения начин, по който бе приел нейния произход. Но бъдеще заедно с него беше в сферата на неосъществимите мечти. Всеки опит да се помъчи да го задържи, би приличал на желание да хванеш вятъра в шепи.
Замечтано усмихната, тя вдигна чаша, изпи я бързо, на една глътка. Беше американка, а това означаваше, че за нея нищо не е невъзможно.
