— Очевидно е защо го смятаме за един от главните заподозрени. Какви са ти впечатленията?
— Със сигурност мрази французите достатъчно, за да бъде опасен, а военното му минало го прави опитен и застрашителен противник. Освен това — добави Рафи, опитвайки се да си изясни впечатленията — не се и опитва да прикрие чувствата си. Не трябва ли заговорникът да е по-предпазлив?
— Може би. Може би не — каза тя замислено. — Може да е толкова ядосан, че да не го интересува какво ще стане с него, щом постигне целта си.
— Мислиш ли, че той е нашият човек?
Мълчанието стана толкова протяжно, че Рафи се запита дали тя изобщо има намерение да му отговори. И каза с лека стоманена нотка в гласа:
— Маги, заради мисията ни ще те оставя да ме влачиш насам-натам като боа от пера, за да събираш по-удобно сведенията си, но не се отнасяй с мене като с бавноразвиващо се дете, когато сме сами. Независимо дали ти харесва, или не, двамата заедно вършим това и имаме големи изгледи да успеем, ако споделяме информацията и предположенията си.
— Това заплаха ли е, ваша светлост? — Тонът й беше леко подигравателен. — Ако реша да не разкривам мислите си, ще ме биеш ли, докато си променя решението?
— Разполагам с много по-добър начин да те убедя — отвърна той нарочно двусмислено.
— Ако Синтия Нортууд не е преувеличила похвалите си за твоите способности, предполагам, че имаш намерение да омаломощиш слабия ми женски мозък с целувки. — Сарказмът й беше унищожителен.
— Нищо подобно. Само трябва да засегна чувството ти за почтеност, вродената ахилесова пета на Британия.
След миг изненадано мълчание тя се разсмя на висок глас.
— Рафи, ти просто си погубваш дарбите. Трябвало е да станеш посредник като Касълрий. Със сигурност знаеш как да постигнеш превъзходство над опонента си.
— Ние не сме опоненти — изтъкна той. — Партньори сме.
— Трябва да призная, че ми е трудно да помня това.
Тя замълча, после каза:
— Въпреки че Фон Ференбах се разсърди, не мисля, че той е нашият човек. Не е потаен заговорник, това според него би било подло. Би могъл да иде при Талейран и да го застреля в сърцето, но се съмнявам, че ще се унизи дотолкова, та да заговорничи с други хора. Макар че полковникът прилича на ранено и опасно животно, той не е човекът, когото търсим.
— Разкажи ми за госпожа Сорел.
— Елен е вдовица и има две дъщери. Съпругът й е бил френски офицер, загинал при Ваграм. Тя е добре осигурена, приемат я в най-добрите парижки салони. Приятелки сме от години и й вярвам.
— Ще се помъчиш ли да отгатнеш защо Фон Ференбах реагира така яростно на присъствието й?
— Мисля, че причината е много проста и не е политическа.
Рафи прие това без коментар.
— Ако си права за Фон Ференбах, някой от французите със сигурност е негодник.
— Ако съм права. — В гласа на Маги се прокрадна горчива нотка. — Но и аз мога да греша.
В тъмното могат да се правят неща, които са немислими на светло. Рафи импулсивно се пресегна и хвана студената й напрегната ръка. Не знаеше, нито искаше да знае какви спомени са предизвикали този тон в гласа й. Всичко, което имаше значение сега, бе това, че тя носи товар, прекалено тежък дори за най- яките рамене, и че усеща тази тежест.
Пръстите й конвулсивно се обвиха около неговите, макар че тя не даде друг израз на признателността си. Ръката й се стопли, поотпусна се. За пръв път Рафи почувства, че бариерите между тях са паднали. Може би щяха да се разбират по-добре, ако не си говореха.
Когато стигнаха дома й, Маги освободи ръката си, за да придърпа кашмирения шал около раменете си. И докато Рафи й помагаше да излезе от каретата, тя изкриви уста:
— Значи се виждаш като боа от пера?
Той се усмихна.
— Или като някакъв подобен безполезен декоративен предмет, който слагаш само за да се покажеш.
Той се обърна и освободи кочияша си с едно махване. Маги го погледна остро, когато той я последва в къщата й. Преди обаче да отвори уста за коментар, той каза:
— Ако трябва да поддържаме илюзията, че имаме връзка, не мога да те оставя така на стълбите и да си замина. След уместен интервал от време ще се върна пеша до хотела си. Той не е далеч оттук.
Тя прие довода му с обидна липса на въодушевление.
— Предполагам, че е необходимо.
Влязоха в салона и тя наля бренди за него и за себе си. След това изрита сандалите си и се сви на единия диван.
— Трябваше ли да питам Синтия Нортууд колко дълго е необходимо да стоиш, за да оправдаеш репутацията си? Може би трябва да подредя едно легло в някоя от стаите за гости, защото никой не очаква да те види преди утре сутринта.
Той не пожела да влезе в капана й.
— Ще се измъкна през задната врата след час-два. В края на краищата репутацията и на двама ни ще пострада, ако си тръгна прекалено рано.
Разхождайки се из салона, той откри на малка масичка за игра старинен шах. Представляваше средновековен кралски двор. Гладките емайлирани фигурки бяха високи по около три инча, всяка бе скулптирана с индивидуални черти, изрисувани на ръка.
Рафи взе бялата царица, прекрасна златокоса жена, яхнала бяха кобила, и погледна към Маги. Приликата бе неоспорима. Царицата, най-силната фигура на дъската.
Оставяйки фигурата, той взе черния цар от другата страна на дъската. С тъмно и надменно лице, прилично на ястребово, царят размахваше меч от седлото на кон, изправен на задните си крака. Рафи огледа за миг фигурата, мислейки дали не намира прилика със себе си. Царете бяха крайният обект в шаха, но самите те имаха относително малка власт.
Имаше нещо общо с играта, която играеха той и Маги, бялата царица да напада, а черният цар да изчаква. Но двамата бяха от една и съща страна, нали така?
Той вдигна светлокосия бял цар. Лицето беше студено и загадъчно, не му трябваше силно въображение, за да види в него Робърт Андерсън. Ако това беше предзнаменование, то със сигурност го обезпокои.
Рафи остави белия цар.
— Искаш ли да изиграем един шах? На приема ми обеща по-добро развлечение тук у вас.
Маги се изправи грациозно и се присъедини към него при масичката за игра.
— Стига да искаш. Ще видиш, че съм станала по-добър играч. Да хвърляме ли ези-тура, да видим кой ще играе с белите?
По традиция белите фигури правеха първия ход, което беше предимство, но Рафи отново взе бялата царица, възхити се на гордата й брадичка и я подаде на Маги.
— Само ти можеш да играеш с нея.
Седнаха и започнаха. На млади години Маги играеше с яростно съвършенство, което понякога й носеше победа, но по-често я довеждаше до поражение срещу по-обмислената игра на Рафи. Сега силите им се бяха почти изравнили. Той установи с интерес, че тя все още играе горделиво, но с много по-остър усет за стратегията.
Мина цял час, а единственото, които двамата си размениха, бяха случайни комплименти за добре изигран ход. Когато часовникът удари единадесет, Маги вдигна поглед изненадана.
— Рискувайки да се представя като лоша домакиня, ще трябва да те помоля да си ходиш. Можем да довършим играта друг път. Не ми се вярва някой да наблюдава къщата, но за всеки случай ще ти покажа задната врата, откъдето можеш да се измъкнеш незабелязан.
Рафи я последва през салоните, възхищавайки се на къщата. Макар да не бе много голяма, бе проектирана така, че да изглежда просторна и всеки детайл бе съвършен. Изглеждаше съвсем като дом на благородна дама, внушавайки идеята, че издръжката му не идва от възнаграждения на шпионка. Той си помисли кисело колко ли любовници дават своята дан за тази институция.
