— Предполагам, че Блан е дръпнал юздата и това е прерязало устата на Самсон — каза Маги. — После, когато конят се дръпна назад, Блан е бръкнал под покривката на седлото и е забил спиците. После е избягал.
— Сигурно е трябвало да избяга, защото ние бяхме там и нещата не се развиваха по неговия план — отвърна Рафи. — Ако конят беше стъпкал Касълрий, щеше да го убие на място. Щеше да настане такава бъркотия, че Блан да има достатъчно време, за да махне мундщука и спиците, и тогава тази смърт щеше да изглежда като нещастен случай.
— Нещо в този коняр ми се стори подозрително. — Маги се опита да си припомни какво впечатление бе получила от краткия поглед, който бе хвърлила към коняря. — Не изглеждаше като слуга. Държеше се като войник, макар че това не означава кой знае какво, след като толкова много французи са служили в армията на императора.
— Аз не го видях, но според описанието, което ми дадоха, може да е един от второстепенните ни заподозрени, капитан Анри Льомерсие. Запознах се с Льомерсие вечерта, когато отидох в кафене „Мазарен“.
Маги отбеляза с леден тон:
— И не ми спомена за това, макар че тук обсъждахме сведения за планирано убийство?
Рафи не беше споменал за срещата, защото Льомерсие бе завършил вечерта си с Робърт Андерсън, а той не искаше да говори на тази тема. Рафи имаше неоспоримо доказателство за виновността на Андерсън и нямаше защо да се кара с Маги заради него. Той каза меко:
— Не ти казах, защото Льомерсие беше пиян и не каза нищо интересно.
Маги го изгледа подозрително, но реши да не засяга повече този въпрос. На Рафи му се искаше да разбере какви мисли се роят зад тези огромни пепелявосиви очи. След инцидента в двора на конюшнята златистата й коса беше разбъркана, а деколтираната рокля нежно обгръщаше чувственото тяло, което толкова лесно можеше да обърка разума на човека. Ако наистина беше негова любовница, щеше да я обладае още тук в каретата.
Вместо това той се насили да премисли отново събитията. Злополучният инцидент бе разтърсил силно Рафи и му бе напомнил за опасностите, които в тази работа бяха много повече, отколкото навсякъде другаде.
Време беше да си зададе въпроса за професионалната лоялност на Маги, защото връзката й с Андерсън беше крещящо доказателство против нея. Русият миловиден Андерсън, който приличаше на момченце от църковен хор или на паднал Луцифер, почти със сигурност беше агент на враговете на Британия. Дали Андерсън не беше уреждал „инцидента“ с Касълрий онази вечер, когато се беше срещнал с Льомерсие в кафене „Мазарен“? А за какво разговаряше той с генерал Русе, когато се бяха видели в „Салона за чужденци“?
И най-важното, нищо ли не знаеше Маги за Андерсън, или му беше съучастничка? Макар че този следобед беше помогнала да спасят Касълрий, това не означаваше, че тя не продава информация или не заговорничи срещу страната си. Между Марго Аштън и Магда Янош лежаха много скрити години, за да може и занапред да я приема с пълно доверие. Тя можеше да е наемничка, работеща за този, който й плати, или пък Андерсън да я е убедил да работи срещу британските интереси.
Но в едно отношение това нямаше никакво значение. Рафи я искаше, независимо коя е или какво прави. Ако той разкриеше заговора и се окажеше, че Маги е предателка, щеше да й се наложи да избира между това, да го приеме или да отиде на каторга. Би предпочел тя да дойде при него доброволно, но ако станеше нужда, той щеше да я има с всякакви средства, като се изключи насилието. Не се гордееше с тази мисъл.
Англичанинът свикваше с пътешествията си до Льо Серпан и вече не се притесняваше, както първия път. Но въпреки това, когато влезе в тъмната стая, където го очакваше неговият господар, той помисли, че светлата му коса би го направила добра мишена даже в този полумрак. Ако беше предвидил по какви тъмни пътеки ще тръгне, би взел мерки да се роди мургав.
Провалът на опита на Льо Серпан да убие лорд Касълрий бе отнел от безстрашието на маскирания мъж. Англичанинът не можеше да се отърве от мисълта, че има и по-сигурни начини да бъде убит човек, отколкото чрез кон. Направи грешката да каже това на мрачния си домакин.
— Да не смяташ да ме критикуваш? Ти, който не знаеш кой съм аз или какви са целите ми? Ти си глупак. — Съскащият глас просвистя като леден вятър.
Той продължи с отсянка на студен хумор:
— Трябва да си поласкан,
— Това ли е всичко? — запита англичанинът с прикрит сарказъм.
Вземайки въпроса буквално, Льо Серпан каза:
— Ще ми трябва и да знам кой ще присъства на всяко събрание. Трябва да знам това, без грешки, най- късно от предната вечер. — Той стана и фигурата му се очерта застрашително в полумрака. — И ти ще ми го съобщаваш,
Англичанинът кимна нерешително. Вече беше навлязъл твърде надълбоко, за да иска да се откачи. Но му трябваше време, време да издири герба, който бе забелязал на ръката на Льо Серпан, и да отстрани всички подозрения от себе си. Реши да даде информацията, която пазеше за резерва.
— Нали чухте за графиня Янош, която отдалечила коня от лорд Касълрий, преди работата да бъде довършена?
— Чух. Жалко, че тя и любовникът й са били там, но човек не може да планира всичко. — Льо Серпан леко вдигна рамене, сякаш това малко затруднение щеше само да го забави, но не и да го накара да се предаде. — Доста хубава жена. Унгарките нямат равни на себе си в леглото.
Англичанинът каза:
— Тя не е унгарка. Англичанка е и се казва Марго Аштън, измамничка, курва и шпионка.
— Наистина ли? — Шепнещият глас таеше заплаха, но не насочена срещу посетителя. — Ти ме заинтригува, англичанино. Разкажи ми какво знаеш за тази жена. Ако работи за британците, може да стане необходимо да… се оправяме с нея.
Англичанинът лека-полека разказа всичко, каквото знаеше за Магда, графиня Янош, известна някога като Марго Аштън. Щеше да бъде много жалко, ако се наложеше да бъде пожертвана такава съблазнителна жена, но човек трябва преди всичко да пази собствените си интереси.
12.
На другата сутрин Маги и Елен Сорел отидоха в дома на госпожа Доде, която беше съставила списък на всички френски семейни гербове, в които фигурираха змии. След задължителния четвърт час над чаените чаши, гостенките получиха списъка, написан с почерк, крехък като самата стара дама. След това им бе позволено да ползват свободно библиотеката.
Двете жени издирваха имената в масивните томове с варакосани букви, в които имаше рисувани на ръка табла с хералдични девизи и семейни гербове. Прекопираха най-вероятните гербове на листове прозрачен пергамент, които Маги бе донесла със себе си. Макар че отхвърлиха драконите и другите средновековни същества със съмнителен произход, те изследваха всичко, което приличаше на змия, включително триглавите хидри като тези в герба на Д’Агюст.
Проучването отне четири часа, те се умориха и им се доспа от застоялия въздух в библиотеката. Но когато се приготвиха да си тръгват, Елен забеляза една книга за пруската аристокрация.
Отваряйки на „Фон Ференбах“, французойката така притихна, че Маги се наведе над рамото й. Това, което видя, я накара веднага да застане нащрек. Гербът на фон Ференбах представляваше лъв, носещ копие, около чиято дръжка бе увита змия.
Елен преведе латинския девиз, без да показва никакви признаци на чувства: „Хитростта на змията,
