смелостта на лъва“. Маги беше потресена.
— От всичките ни възможности смятах полковник фон Ференбах за най-малко вероятната.
— Това нищо не доказва — отбеляза Елен с рязка нотка в гласа. — Прерисувахме една дузина други гербове.
— Но никой от тях не принадлежи на заподозрени.
Маги замълча за миг, после продължи:
— Елен, питах те преди, и сега пак ще те питам. Има ли нещо между тебе и полковник Фон Ференбах?
Елен се отпусна в едно от тапицираните с кожа кресла, а погледът й отбягваше очите на Маги.
— Нищо освен… привличане. Срещали сме се няколко пъти, винаги на обществени места, и не сме си казали нищо, което останалите да не бива да чуят.
Маги също седна и отметна назад косата си с пръсти, напрашени от прелистването на старите книги. Елен повтори движението й по инстинкт, обикновено по-надежден водач от логиката.
— Мислиш ли, че полковникът може да е замесен в заговор срещу Франция?
— Не — каза еднозначно Елен. Тя вдигна поглед към Маги. — Ще го разследвам по-отблизо заради тебе.
Маги с подозрение приседна по-напред на стола си.
— Какво имаш предвид, Елен? Ако полковникът наистина е Льо Серпан, той е опасен човек, фактически той така и така е опасен.
Елен се усмихна едва-едва.
— Няма да правя нищо, което може да застраши мене или разследването ми.
Виждайки недоумяващото изражение на лицето на приятелката си, тя добави:
— Не можеш да ме спреш, нали знаеш. Не съм твоя служителка, а свободен агент, който работи с тебе, защото има същите цели.
Маги въздъхна, гледайки нежните черти на Елен и миловидното й лице. Макар приятелката й да изглеждаше невинна като новородено агънце, Елен беше едновременно твърда и интелигентна. Ако си беше наумила да се доближи до Фон Ференбах, Маги можеше само да чака и да се надява, че от това ще излезе нещо, което си струва усилията.
Повикан от Маги, Робин дойде в дома й късно през нощта. Луната беше наполовина, но достатъчно ярка, за да може мъжът, който гледаше от един прозорец от другата страна на алеята, да го различи без усилие. Рус и красив като Луцифер, точно както дукът го беше описал.
Наблюдателят философски се отпусна обратно на стола си, радостен, че е избрал удобно място. Нямаше изгледи среднощният посетител на апетитната графиня да си тръгне рано.
Той нямаше представа, че и друг чифт скрити очи следяха същата къща.
Маги спа лошо, след като Робин си тръгна. Той беше намерил рисунките на гербовете за обещаващи и възнамеряваше да ги покаже на хора от подземния свят на Париж, които може би щяха да си развържат езиците.
Робин на свой ред можа да й каже много малко и това изнерви Маги, защото тя усещаше, че той крие нещо. Можеше да си има цял ред уважителни причини, но най-вероятно се опитваше да я предпази, което идваше да докаже, че това е опасна работа. Тя страстно искаше договорът да бъде подписан, за да може да се върне в Англия към мира, спокойствието и сигурността.
Отвори очи и се загледа невиждащо в тъмнината. Идеята за малка вила в Англия не й се стори толкова привлекателна, колкото преди няколко седмици. Спокойствието й се струваше желана перспектива, но дните се точеха празни и безлични. Можеше да се разхожда и да чете, да завързва приятелства и да устройва матинета — ден след ден, месец след месец, година след година…
Перспективата не беше особено обещаваща. Щеше да бъде много самотна в този свят на безупречна почтеност, за който толкова бе копняла. Нямаше да има мъже като Рафи, които си устройваха с нея словесни дуели или й правеха неприлични предложения.
При тази мисъл тя тихо се засмя. Ако се съдеше по досегашния й живот, нямаше да й липсват мъже, които да си предлагат услугите. Просто нямаше да има мъж, чиито предложения тя да иска да приеме. И това в края на краищата най-много я безпокоеше.
Рафи Уитбърн все още беше най-очарователният мъж, когото някога бе срещала, интелигентен, малко прекалено нахален, ту нежен, ту загадъчен. И ужасно, дяволски привлекателен. Омайваше жените още откакто бе направил първите си самостоятелни стъпки, затова нямаше нищо чудно, че и тя спадаше към армията негови почитателки.
От висотата на своите тридесет и една години тя виждаше колко хубаво е това, че не се бяха оженили. Тогава и двамата бяха деца. Тя беше толкова влюбена в Рафи, че никога не й бе хрумвало, че той ще си има любовници, както всички мъже в неговото положение. Първия път, когато това се случеше, щеше да я разтърси, също както бе станало и със Синтия Нортууд.
Вместо самата тя да се впусне в приключения, Маги знаеше, че щеше да се превърне във войнствена мъжкарана, също толкова решена да не пуска Рафи да си отиде, колкото и склонна да приеме изневерите му. Рафи щеше да реагира недоверчиво, щеше да изпадне в затруднение, да съжали, че не си е взел по- обиграна жена, която да разбира как стават нещата.
Колкото по-силно би се борила Маги, толкова повече той щеше да се отдалечава. Любовта щеше да умре, и двамата щяха взаимно да си съсипят живота. Това й беше трагично ясно.
Но щом си беше доказала колко хубаво е това, че Рафи беше развалил годежа им, защо този извод не я караше да се чувства щастлива?
Маги отчаяно закри с ръка очите си, за да не вижда пред себе си Рафи и да не си спомня как неговото докосване помиташе здравия й разум и самообладанието й.
Слаба беше утехата да знае, че тя е единствената жена в живота му, на която е предложил женитба, а тя е отказала. Но това наистина ли беше по-добре от нищо?
Посещението на Маги и Рафи в Лувъра заедно със семейство Русе се оказа поучително в известен смисъл. Наполеон беше грабил произведения на изкуството отвсякъде, където се беше подвизавал, а после ги беше настанил в стария дворец. Бяха го наименували музей „Наполеон“ и тук в прекрасните галерии се устройваха държавните приеми.
Изкуството беше станало постоянен извор на разногласия по време на мирните преговори. Победените нации постоянно си искаха картините и скулптурите, докато френските роялисти и бонапартисти се обединяваха в желанието си да задържат плодовете на победата. Въпросът все още не беше решен, макар че съюзниците в края на краищата трябваше да вземат връх; единственият суверен, който беше благосклонен към идеята французите, да задържат плячката си, беше руският цар, но той самият не беше изгубил нито едно произведение на изкуството.
Когато двете двойки спряха пред един великолепен Тициан, Русе направи забележка, косвено отнасяща се до въпросния диспут:
— Трябва да им се възхищаваме, докато можем. Такава колекция не е била виждана никога досега и може би светът вече няма да види подобно нещо.
Те разглеждаха с преклонение великолепното платно, когато зад тях се разнесе един неочакван глас:
— Имате право, генерал Русе. Този музей е един от най-добрите плодове на империята.
Дълбокият шепнещ глас накара косата на Маги да настръхне. Тя се обърна и видя граф Дьо Варен. Мишел Русе каза хладно:
— Учуден съм да чуя един роялист да одобрява дело на Бонапарт.
Графът се усмихна.
— Аз съм роялист, но не и глупак, генерал Русе. Императорът беше колос на нашето време и само глупак би го отрекъл.
Думите му забележимо смекчиха израза на лицето на генерала.
Варен продължи:
