чийто писък щеше да проникне през няколко стени, ако потрябва.
В ума й се въртяха мисли за Рафи и Маги. Усещаше напрежението помежду им и се чудеше дали е, защото взаимно се желаят и не са направили нищо в тази насока, или защото са имали…
Мислите за тях я освежиха, отвлякоха я от собствените й грижи, защото въпреки външната си самоувереност перспективата за предстоящата й среща с пруския офицер я ужасяваше.
Каретата спря пред една разкошна къща в квартала Маре, недалеч от тази на госпожа Доде. Сградата беше разделена на апартаменти, а полковникът живееше в един от тях заедно със слугата си, който беше получил свободна вечер. Тъй като Фон Ференбах избягваше изкушенията на парижкия нощен живот и излизаше само когато го налагаха служебните му задължения, Елен щеше да го намери сам.
Кандовър излезе и заобиколи къщата, за да се срещне с войниците и да влезе вътре от задния вход. След като прокара нервно ръка по косата си, Елен също излезе от каретата. Вътре портиерът я насочи към втория етаж, апартамента по средата.
Къщата беше строена в началото на осемнадесети век и на това се дължеше до голяма степен нейното великолепие. Докато стоеше пред вратата на фон Ференбах, Елен се огледа из преддверието и хвърли поглед към вратата, зад която стоеше телохранителят й. После почука.
След няколко мига полковникът сам отвори вратата, като с това потвърди, че прислужникът му отсъства. Макар че Фон Ференбах не беше в униформа, стегнатата му поза издаваше несъмнения войник. Бледорусата му коса блестеше като сребриста под светлината на лампата; беше много красив мъж, изглеждаше като някакъв леден принц.
Те се гледаха мълчаливо, докато помежду им избухваше диво, първично привличане. Така бе станало и първия път, когато се бяха запознали, макар че нито единият, нито другият си го признаваха.
На лицето му бе изписан шок и сложна смесица от други чувства. Той каза студено:
— Госпожо Сорел. Какво неочаквано удоволствие. Какво ви води насам тази вечер?
— Един неотложен въпрос. — За да срещне погледа му, тя трябваше да отметне главата си доста назад. — Ако ви обещая да не ви компрометирам, ще ме пуснете ли да вляза, за да можем да поговорим за това?
Лека червенина се появи по бузите му и той се отдръпна, за да я пусне да влезе. Навеждайки глава с благодарност, тя влезе в гостната и прие предложения стол.
Стаите бяха добре оразмерени и безупречно подредени, но освен пълната библиотека, всичко друго излъчваше негостоприемна строгост. Точно това очакваше Елен; вътрешното състояние на човека намираше отражение в заобикалящата го обстановка, а в душата на полковника владееше зима.
Без да й предложи нещо за освежаване, Фон Ференбах седна на известно разстояние от нея и каза заплашително:
— Да, госпожо?
Преди да отговори, Елен за миг се вгледа в лицето му, чувствайки напрежението, което се криеше под безстрастното му изражение. В пристъп на съмнение тя се почуди дали пък не е могла да сгреши относно причината за това напрежение. Може би той наистина прави тъмни и опасни планове, за да навреди на други хора. Тя изведнъж изпита радост от това, че носи в чантичката си онази свирка.
Без да се впуска в светски учтивости, тя каза направо:
— Има заговор да бъдат провалени мирните преговори чрез убийство. Инцидентът, който прикова Касълрий на легло, фактически беше покушение срещу живота му, а следващата мишена може да е Уелингтън.
Бледите вежди на Фон Ференбах се повдигнаха.
— Париж е пълен със заговори. Какво общо има това с мене?
Тя сключи ръце в скута си, защото топа, което се канеше да каже, си беше живо оскърбление.
— Има причина да вярваме, че вие може да стоите зад този заговор.
— Какво? — Полковникът скочи на крака, спокойствието му изведнъж се изпари. — Как смеете да ме обвинявате в подобно нещо! Каква извратена логика може да накара някого да ме подозира?
В сините му очи проблесна светкавица и той прибави с нисък заплашителен глас:
— И защо го чувам именно от вас, а не от някой друг?
Елен остана спокойна.
— Зададохте ми три въпроса и не е така просто да се отговори на никой от тях. Ако седнете и ме изслушате само за няколко минути, ще ви обясня.
Той се поколеба, но тя прибави:
— Във ваш интерес е да ме изслушате.
Той присви очи.
— Заплашвате ли ме, госпожо?
— Изобщо нямам такова намерение, полковник. Как бих могла аз да ви заплашвам? Вие принадлежите към победителите, човек богат и влиятелен, докато аз съм само една вдовица от победена нация. Ако някой ви заплашва, това не съм аз.
Виждайки нерешителността му, тя добави:
— Хайде, сигурно не се страхувате от мене. Нищо няма да ви струва да ме изслушате.
Той премести стола си по-близо до Елен и каза така тихо, че думите му прозвучаха като насън:
— Тук грешите, госпожо Сорел. Аз се страхувам от вас.
Със странно облекчено замайване тя разбра, че е права — всеки контакт между тях ставаше не само на едно равнище. Но преди да се заеме да преследва собствените си цели, тя трябваше да свърши работата, която я беше довела тук.
— Бяха хвърлени доста големи усилия в разследването на този заговор и се достигна до заключението, че вие сте един от малцината, достатъчно способни, интелигентни и мотивирани хора, които биха могли да го организират.
— Поласкан съм от вашата преценка на способностите ми — каза той сухо. — Сега ми обяснете защо бих направил подобно нещо.
— Знае се, че ненавиждате Франция и всичко френско. Два пъти сте убивали френски офицери в дуели. Също така често сте повтаряли, че мирните предложения са прекалено умерени. Ако Уелингтън или Касълрий бъдат убити, какво ще стане с преговорите, които са толкова близо до финалната точка?
Веждите на полковника се извиха нагоре учудено.
— Започвам да разбирам. Ако някой от тях бъде убит, умерените гласове ще замлъкнат и Европа ще поиска реванш. Франция ще бъде разделена и обезсилена.
— Това харесва ли ви, полковник Фон Ференбах?
— Би ми харесало, но аз съм войник, не убиец — отсече той. — Убих двама грабливи френски офицери, които обираха младши съюзнически офицери. Това е твърде далеч от заговор срещу родината ви. Дългът ми е да изпълнявам заповедите на суверена си, не да се занимавам с политика.
— Вярвам ви, и това е една от причините да бъда тук.
Тя седеше, без да помръдва, докато той я разглеждаше необикновено внимателно. Започваше наистина да разбира онова, което тя му говореше, а тя се бе надявала да стане именно така.
— Има ли други причини да бъда заподозрян? — запита той. — Едва ли съм единственият съюзнически офицер, който мрази Франция.
— Има друга причина, случайна, но съществена. Научихме, че човекът зад заговора се нарича Льо Серпан.
— А това какво общо има с мене?
— Мъдростта на змията, храбростта на лъва — цитира тя, наблюдавайки реакцията му.
Той си пое дъх.
— Наистина това е девизът на моето семейство. Интересно, но както казахте, съвсем случайно. В много семейни гербове има змии. Фактически — прибави той, след като помисли, — няма нужда да се обръщате към семейните гербове. Има един френски генерал, чийто прякор е Льо Серпан, а доколкото знам, наричат точно така и парижкия крал на крадците.
Без да обръща внимание на последните му думи, Елен запита, внезапно развълнувана:
— Какъв е този генерал?
Полковникът я изгледа сурово.
