— Ако двама души не могат дори да опитат, няма надежда за човечеството. Ще бъдем осъдени навеки да изкупваме грешките си.
Фон Ференбах започна да се разхожда из стаята, а широките му рамене бяха все така сковани. Той спря пред масата, където един миниатюрен портрет в сребърна рамка стоеше до една затворена библия. На картината се виждаше красива руса жена с дете в ръце.
Поглеждайки надолу към портрета, той каза с дрезгав глас:
— Вие сте смела жена. Може би жените имат повече смелост от мъжете. Ако тялото е наранено достатъчно много, то умира, но с наранено сърце човек оцелява, за да страда безкрай.
Той докосна леко лицето на жената на портрета, после погледна към Елен, а лицето му беше неизмеримо тъжно.
— Искате твърде много, госпожо Сорел. Силите ми не стигат за тази задача.
Беше се провалила. Преглъщайки сълзите си, тя каза със съжаление:
— Жените не са по-смели, полковник, просто ние сме по-глупави.
Обърна се настрана, зарови в чантичката си и извади една кърпичка. Светската задача да попие сълзите си и да издуха носа си й позволи да си възвърне донякъде самообладанието. След това тя прекоси гостната и се отправи към вестибюла.
Чу зад гърба си неговите думи:
— Какво ще кажете на господарите си за мене?
— Ще кажа, че мисля, че не сте замесен по никакъв начин. Ще бъдете под строго наблюдение, докато свърши конференцията, така че дори да съм сгрешила, възможността ви да извършите нещо ще бъде ограничена. — Тя сложи ръка на дръжката на вратата. — Сбогом, полковник фон Ференбах. Не мисля, че ще се срещнем отново.
За нейно учудване той също прекоси стаята и се вгледа изпитателно в лицето й, сякаш се опитваше да запомни как изглежда.
— Вие наистина сте много смела жена.
После вдигна ръката й и я целуна, не романтично, а с някакво тъжно уважение.
Полковникът отвори вратата и Елен успя да излезе с вдигната глава, но след като вратата се затвори, тя се облегна на стената. Беше така невероятно уморена…
Накрая се изправи, тръгна към вратата в края на коридора и я отвори. Четирима войници играеха на карти на пода. Те бързо станаха на крака, когато Елен се появи. Изглеждаха толкова млади. Тя им се усмихна, а източеният младичък лейтенант почервеня и наведе глава.
Рафи, на чието мургаво лице се четеше облекчение, че я вижда жива и здрава, запита:
— Добре ли протече срещата ви, госпожо Сорел?
Тя каза, въздъхвайки:
— Толкова добре, колкото можеше да се очаква.
Карл фон Ференбах се разхождаше неспокойно в строгия си апартамент, вземаше някоя вещ, и пак я оставяше, издърпа книга от Фихте и я върна неотворена на мястото й, после наслуки отвори томче от Виргилий. Погледна и прочете:
Затвори книгата и я пъхна обратно на мястото й с такава сила, че разкъса кожената подвързия.
Опря чело в книгите и мисълта му с тъга се върна към Елен Сорел, застанала тук, където сега стоеше той, малка и нежно женствена. Дали беше ангел, дошъл от небесата като инструмент на неговото изкупление, или демон от ада, изпратен да го изкуси и да отнеме онова, което бе останало от безсмъртната му душа? Каквато и да беше тази жена, тя имаше смелостта да се изложи на суровата му природа.
Той отиде до портрета на Елке и Ерих и го вдигна, за да разгледа отново техните скъпи лица. Съпругата му, която имаше такъв прекрасен смях, и синът му, който бе наследил ръста на баща си и слънчевата природа на майка си. Елке бе изпратила портрета три месеца, преди тя и Ерих да намерят смъртта си. Къщата била подпалена и те били вътре. Фон Ференбах се молеше да са загинали от дима, а не от пламъците.
Непоносима мъка нахлу в него и разби всичките бариери, които бе издигнал пред болката. В отчаянието си той отвори библията и потърси напътствие в нея.
Стихът, който изскочи пред очите му, гласеше: „Нейните грехове, които са много, са забравени, защото тя много беше обичала.“
Ако това беше послание от Бога, то бе твърде болезнено и непоносимо. Той коленичи край тапицирания с брокат стол в стил Луи XV, зарови лице в дланите си и даде воля на мъчителните стонове на един мъж, който така и не се бе научил да плаче.
18.
Сегашното посещение при Льо Серпан беше кратко. Англичанинът вече не се боеше от това, че страховитият му домакин е маскиран; той знаеше на кого служи и когато му дойдеше времето, щеше да покаже, че го знае.
Льо Серпан каза кратко:
— Барутът прибран ли е в килера?
— Да, пренесох го там на няколко пъти, няма изгледи да го открият случайно. Дори някой да надникне в килера, барутът е в кутии, така че няма да събуди подозрения.
— Много добре. — Маскираният мъж кимна удовлетворен. — Денят е вторник.
— Вдругиден?
Англичанинът се сепна; беше неочаквано и съвсем предстоящо.
— Точно така. Барутът трябва да избухне по възможност около четири часа. Свещта, която ти дадох, трябва да гори осем часа, затова я запали в осем сутринта. Вярвам, че това няма да ти създаде проблеми.
Англичанинът се размисли.
— Може да се окаже трудно. Правех се на почти невидим през последните няколко дни и присъствието ми в посолството може на някого да се стори подозрително, още повече в такъв ранен час.
— Не се интересувам от усложненията, които личният ти живот може да ти причини — каза хладно Льо Серпан. — Плащам ти за резултати. Щом запалиш свещта, можеш да бягаш накъдето ти видят очите, но експлозията
— Не се тревожете, ще се справя. — Англичанинът беше ужасен от размера на разрушенията, които щеше да предизвика. Да, със сигурност трябваше да хвърли жребия с Льо Серпан. Мащабността на замислите и силната воля на заговорника щяха да го изведат на самия връх по време на хаоса, предизвикан от експлозията, а онези, които му бяха помогнали, щяха да се издигнат с него.
Това беше главозамайваща перспектива. Но му се искаше да поразпита и за нещо друго, не толкова значимо за в бъдеще, но което лично го интересуваше.
— Относно британските шпиони…
Льо Серпан го погледна нетърпеливо иззад бюрото си.
— Справяме се с тях. Не се тревожете.
— Интересувам се от една жена. Графиня Янош.
Маскираният мъж се наведе назад и притисна ребра с пръсти.
— Да не би да я искате за себе си, мой малък англичанино? — каза той развеселен. — Тя е доста хубава женичка, признавам.
— Да, искам я… поне за малко.
— Когато си свършите работата както трябва, ще ви позволя да я вземете като премия. Сега ме оставете, имам много работа.
Англичанинът си тръгна, преливащ от възбуда. Никога не можа да прости на Марго Аштън, че го беше отблъснала с презрение. Сега тя щеше да си плати за това и за всички други унижения, които бе получавал
