Варен отиде до жертвата си и ритна Нортууд с ботуш в ребрата. Единствената реакция беше бавната струя кръв, която протече изпод тялото.
По принцип графът не обичаше да си има работа със смъртта, тя беше доста мръсна работа. Той се обърна с неодобрителна гримаса. Слугите щяха да приберат оръжието по-късно. Близостта на труп в помещението за амуниции не му харесваше. Но като бе застрелял тук този глупак, си бе опазил килимите в библиотеката от петната кръв, което именно беше целта на Варен.
Той особено грижливо презареди собственото си оръжие. Един пистолет и елементът на изненадата бяха всичко, което му бе необходимо, за да залови избягалите затворници. Само трябваше да плени вероломната графиня, и нейните любовници веднага щяха да му паднат на мушката. Глупаци.
Маги наблюдаваше внимателно Робин, докато тримата бързо се придвижваха по мрачните коридори. Макар че не изоставаше от другите, изтощеното му лице издаваше колко усилия му струва това. Тя силно вярваше в огромното му самообладание; и въпреки това мислено се молеше той да има достатъчно сила, за да се измъкнат от Шантьой.
Загрижеността за състоянието на Робин имаше предимството, че не й позволяваше да изпада в мрачни мисли за Рафи. Първата й реакция, когато го видя, беше чиста, непринудена радост въпреки опасните обстоятелства. Но хладното му дистанциране веднага я бе поставило на мястото й. Той очевидно не искаше да чака, докато мисията им свърши, и изобщо явно не искаше вече да я вижда.
Сега обаче не беше нито времето, нито мястото да мисли за личните си проблеми. Потискайки с мъка болката, тя насочи вниманието си към настоящето. За да избягат от замъка, трябваше да се качат поне два етажа по-нагоре и да намерят страничен изход.
Стъпките им отекваха глухо в каменните коридори. Замъкът изглеждаше почти напълно опустял, те се изкачиха по един завой на стълбището и тръгнаха надясно по друг коридор, без да срещнат никого.
Тогава късметът им измени. Почти бяха стигнали до края на коридора, когато двама огромни мъжаги с насочени пушки изскочиха иззад ъгъла точно пред тях.
— Вие двамата бягайте нататък! — извика Рафи, хвърляйки се на земята, като със скока си събори мъжа, който вървеше начело.
Маги замръзна, ужасена от мисълта да остави Рафи зад себе си. Робин й викна:
— Хайде, Маги!
Грабна я за ръката и я издърпа обратно по коридора, от който бяха дошли.
В един отчаян миг тя се възпротиви, но натискът върху ръката не й оставяше друг избор. С вкопчилия се в рамото й Рекс, тя хукна заедно с Робин, а подир тях се разнесе ехото на ужасния пушечен изстрел.
Тъй като пруските подразделения бяха разположени оттатък главния път на Сен Клу, хусарите на полковник Фон Ференбах пресякоха пътя на групата французи едва на половин миля от Шантьой. Прусаците тъкмо излизаха на главния път под прав ъгъл от една алея, по която бяха тръгнали за по-напряко.
Двете групи дръпнаха силно юздите на конете си, които яростно зацвилиха, за да не налетят едни върху други. Когато униформените пруски конници се изправиха срещу въоръжените френски офицери, у двете групи възникна взаимно подозрение и помежду им се възцари атмосфера на враждебност. Една искра би била достатъчна, за да предизвика сблъскване. Един от французите изруга сърдито и един млад хусар се накани да вдигне мускета си.
Преди да се стигне до катастрофален сблъсък, Фон Ференбах вдигна повелително ръка:
— Не!
Елен яздеше до полковника на кон, взет от пруските конюшни. Като позна Мишел Русе, тя смушка коня си и препусна към него в откритото пространство с вика:
— Не стреляйте, ние сме приятели!
Намесата на красивата жена накара напрежението да стихне, още повече че липсата на подходяща дреха за езда разкриваше пред погледите неприлично голяма част от краката й. Фон Ференбах препусна след нея и двамата с Русе се срещнаха в празното пространство между двете групи.
След кратко изясняване накъде се е запътила всяка от групите и защо, полковникът се намръщи за миг.
— Може би трябва да обединим силите си, генерал Русе.
Русе вдигна вежди, а тъмното му лице издаваше скептицизъм.
— Французи и прусаци да яздят заедно?
Погледът на полковника докосна Елен, която напрегнато чакаше в третия ъгъл на образувалия се триъгълник.
— Подобно нещо не бива да бъде невъзможно, когато хората имат една и съща цел. — Той протегна ръка. — Ще се опитаме ли да продължим заедно?
Русе бавно се усмихна и пое ръката на прусака.
— Много добре, полковник. Вместо да гледаме назад, ще вървим напред… заедно.
24.
Макар че нападението на Рафи изненада двамата търсачи, по-високият зареди пушката и стреля от двете цеви. Рафи успя да блъсне оръжието нагоре и изстрелът улучи тавана, но гърмежът беше оглушителен, а рикоширалата гилза го одраска по ръката.
Високият мъж ядосано вдигна празното оръжие над главата си, за да го използва като сопа. Преди да успее да го стовари, Рафи го ритна коварно в чатала. Въоръженият мъж изпищя и се преви на две.
Радостен, че не е забравил уроците на отдавна миналите кръчмарски боеве от колежанските години, Рафи насочи вниманието си към по-отдалечения неприятел, едър, бавен мъжага, който непохватно се опитваше да го вземе на прицел. Преди да успее, Рафи го удари в челюстта с прав десен удар, който би повалил дори млад бик.
Високият мъж залитна към Рафи във вял опит да се намеси в боя. Рафи отстъпи настрана, после стовари ръба на ръката си върху врата на мъжа. Слугата веднага се присъедини към другаря си на пода.
Рафи грабна двете пушки и торбичките с амуниции. Без да спира, за да зареди оръжието, той изтича по коридора след Робин и Маги. Цялата схватка бе траяла по-малко от минута и той настигна останалите при следващия ъгъл.
Рафи изглеждаше така чувствено красив, че Маги би се спряла да му се възхищава, ако имаха време, но за съжаление нямаха. Като погледна двете пушки, тя възкликна:
— Забележително, ваша светлост. Не знаех, че в салона на Джаксън се изучава юмручен бой.
— Не се изучава, но моето университетско образование беше доста либерално — върна остроумието Рафи и в гласа му се дочу смях.
В края на коридора имаше врата. Робин я отвори и тримата се натъкнаха на още двама преследвачи. Тъй като Маги се беше залетяла към вратата, тя се блъсна с цялото си тяло в един от хората на Варен.
Ударът й изкара въздуха, но се отрази много по-зле на Рекс, който се бе оставил да го носят с учудваща пасивност. Котката излетя във въздуха със смразяващ кръвта вик на котешка ярост.
Рекс падна върху мъжа, който се беше сблъскал с Маги, а режещите му нокти и мощните задни крака задраскаха с унищожителна сила. Използвайки главата на мъжа като трамплин към сигурността, Рекс го остави да пищи, докато от лицето му силно шуртеше кръв. Котката изчезна в коридора сред слугите, а черната й опашка се ветрееше като пухкаво гневно знаме.
Рафи дръпна Маги назад и хлопна вратата под носа на обезкуражените преследвачи. Когато хукнаха обратно по коридора, по който бяха дошли, той каза:
—
Маги още не можеше добре да си поеме въздух, затова не каза нищо друго освен саркастичното: „Да, ваша светлост.“
— Удивително — отбеляза Рафи, когато свърнаха по друг коридор. — Това е първата дума на покорство, която някога съм чул от вас, графиньо.
— Наслаждавай се — отряза го тя. — Първата и последната.
Искрицата веселие изгасна, когато стигнаха до мястото, където се пресичаха два коридора. Пред тях
