изникнаха други двама въоръжени мъже, привлечени от прозвучалите преди малко изстрели. Маги погледна зад себе си и видя нападнатите от котката, които се бяха освестили и тичаха по петите им.
— Бягай надясно! — заповяда Рафи. — И вземи това! Той й подаде едната пушка и торбичка с амуниции. Докато тя и Робин тичаха по десния напречен коридор, Рафи вдигна другата пушка и зареди двата ударника. След като даде един изстрел пред себе си, той се обърна и стреля назад. Не се целеше, разчиташе на това, че изстрелите ще накарат преследвачите им да се разпръснат. После хукна след приятелите си.
Виждайки, че Робин всеки момент ще припадне, Маги спря до една врата в средата на коридора. Беше заключена. Изричайки мислено молитви, тя затърси ключа от своята стая, който беше задържала, след като заключи вътре Нортууд. За нейно голямо облекчение ключът пасна и вратата се отвори, а зад нея се показа стълба, която се изкачваше нагоре.
Когато Рафи дотича при тях, тя каза:
— Слава на Бога, че ключалките тук са толкова стари и примитивни. Сигурно се отключват с един и същи ключ.
Вместо да ги последва, Робин се свлече покрай стената целият пребледнял.
— Не мога… да издържа. Няма да избягате, само ви забавям — изшептя той. — Оставете ме със заредена пушка… може би ще мога да ви спечеля малко време.
Преди Маги да успее да отвори уста, Рафи изсумтя:
— Не ставай глупак.
Подхвана Робин със свободната си ръка и го повлече нагоре по стълбите.
Маги заключи отново вратата и се затича след двамата мъже. Ако имаха късмет, техните преследвачи нямаше да разберат, че плячката им се е изплъзнала по този път.
Изкачиха може би два етажа, преди да стигнат друга врата. Тя водеше към едно преддверие, по-широко и по-добре поддържано от сервизните коридори долу; бяха стигнали до онази част от замъка, където живееха господарите. След врявата долу тук беше странно тихо.
Рафи положи Робин да седне до стената, после презареди пушките.
— По посоката, откъдето идва светлината, съдя, че реката е наляво, така че трябва да вървим надясно, за да излезем от замъка.
Маги се обърна загрижена към Робин:
— Можеш ли да вървиш още малко?
Робин беше блед като стена, по челото му лъщеше пот, но успя отново да се изправи на крака.
— Сега, като си поех малко дъх, съм добре. Не се тревожете, яздил съм сто мили в по-лошо състояние.
— Лъжец. — Тя отмахна нежно мократа коса от челото му. — За щастие няма нужда да вървим сто мили.
Като гледаше размяната на нежности между другарите си, Рафи се почувства като чужд човек. Мислено си обеща, че ако оживеят от всичко това, ще си отиде, колкото е възможно, по-незабелязано; дори нямаше да го усетят, че си е отишъл.
— Време е да вървим — каза той със свито гърло. — Варен казваше, че имал малка армия, така че може би са отвън по пътя оттук до конюшнята. Марго, бъди готова да използваш тази пушка.
Тя кимна хладнокръвно и той благодари мислено на баща й за това, че я бе научил на такива неприсъщи на жена умения. Беше благодарен и за това, че Робин много ясно осъзнаваше границите на собствените си сили. Ако имаха късмет, може би щяха да се измъкнат оттук живи.
След няколко минути проучвания тримата стигнаха до стълбище, което водеше към партера. Рафи сниши глас и каза:
— Понеже сигурно пазят вратите, нека намерим някоя стая в източното крило и да излезем през прозореца.
Те прелетяха крадешком по стълбите и скоро намериха затрупана с вехтории стая, чиито прозорци бяха само на пет фута над земята. Рафи отвори единия и помогна на Марго и Робин да излязат, после леко се спусна след тях.
— Да проверим ли дали армията на Варен пази конюшнята?
— По-добре да не я пази. — Марго грабна пушката си. — Нямаме време.
Забележката ги отрезви. Макар че най-напред трябваше да спасяват собствения си живот, това далеч не беше единствената им грижа.
Когато обединените френски и пруски сили стигнаха до вратите на Шантьой, не видяха никого и намериха портата заключена. Елен наблюдаваше напрегнато, докато Фон Ференбах слизаше от коня и разтърсваше портата. Най-накрая се появи един престарял пазач.
Полковникът каза с остър тон:
— Отворете тази врата в името на маршал Блюхер и на Обединената окупационна армия.
Тъй като пазачът изглеждаше като закован за земята, Русе викна:
— Няма да ви сторим нищо лошо, ако се подчинявате на заповедите ни.
Уверението на французина успя там, където не успяха заповедите на прусака, и след около минута суетене портата се отвори. Ездачите преминаха в галоп през нея. Когато хусарите навлязоха в имението, откъм замъка, който увенчаваше възвишението, се дочу безредна стрелба. Фон Ференбах извъртя рязко коня си и се озова лице с лице срещу Елен.
— Чакайте тук, госпожо Сорел, докато се разправим с негодниците на Варен.
Тя кимна, стискайки юздите на коня с уморените си ръце.
— Само… моля ви, пазете се.
Той кимна и докосна челото си с ръка. После пришпори коня и препусна натам, откъдето се чуваше стрелбата.
Гледайки подир мъжете, които галопираха по алеята, Елен се молеше да са стигнали навреме.
Маги и другарите й не видяха никого по тясната пътека между замъка и конюшнята. Откритият двор изглеждаше ужасно незащитен и те изпитаха голямо облекчение, когато достигнаха вратата на конюшнята. Рафи вдигна резето, дръпна се на едната страна и ритна вратата, за да я отвори, държейки пушката насочена срещу всяка възможна опасност.
Предпазните му мерки не бяха необходими; конюшнята като че ли беше пуста, вътре имаше само коне. Може би конярите са били повикани да участват в търсенето вътре в замъка.
След като огледа вътрешността, Рафи каза:
— Робин, вземи най-добрите коне. Марго, потърси амуниции. Аз ще пазя.
Другите двама кимнаха утвърдително и тръгнаха да изпълнят задачите си като прекрасно сработен екип. Докато се отправяше надясно към стаята за амуниции, Маги помисли колко добре работят заедно, като се вземеше предвид, че и тримата бяха водачи по природа, повече навикнали да дават заповеди, отколкото да получават.
Мислите й бяха внезапно прекъснати, когато влезе в стаята за амуниции и се озова стисната в желязна хватка. Преди да успее да изпищи, за да предупреди другарите си, една стоманена ръка затисна устата й. Тя се замята яростно, за да се освободи, но не можеше да се мери с нападателя си. Той изви коварно ръката й, за да я принуди да пусне оръжието. После издърпа главата й и я извъртя назад, за да може да го види.
Тя се озова срещу втренчения черен поглед на граф Дьо Варен. Той се усмихна с обичайната си приветлива светска усмивка и притисна заредения пистолет към слепоочието й. Ако успееше да оживее, сигурно дълго време щеше да носи белезите.
— Поздравления, че сте се изплъзнали от моите хора в замъка — каза той, леко задъхан от усилието да пречупи съпротивата й. — Не съм съвсем изненадан, вие и вашите любовници сте чудесни противници. Някога споделяли ли сте леглото и тримата заедно? Според мене това би допринесло за хармонията помежду ви.
И без да чака отговор, той я бутна пред себе си в основното помещение на конюшнята. Когато влязоха там, той свали лявата си ръка от устата си и я прихвана здраво през кръста, притискайки и двете й ръце до тялото й.
— Сега можете да викате колкото си искате, графиньо.
