— Въглищата се пресяват и сортират. Там работи по-голяма част от надземните работници.
Той се опита да изтупа саждите, полепнали върху белите му маншети.
— Явно това е източникът на въглищния прах, който покрива всичко наоколо.
— След като обичаш да носиш черно, има ли някакво значение. — Тя посочи към бараката. — Можем да оставим конете тук.
Когато слязоха от конете, до тях се приближи здрав, мускулест мъж. Клер го представи:
— Лорд Абърдар, това е Оуен Морис.
— Оуен! — Никълъс протегна ръка. Като повиши глас, за да надвика шума на машините и тракащите в тях буци въглища, той обясни. — Клер не спомена името на водача ни.
Миньорът се усмихна и се ръкува.
— Не бях сигурен, че ще ме помниш след толкова години.
— Как мога да те забравя? Показвах на другите момчета как да изкушават наивните девойки, но ти беше единственият, който прояви забележителна дарба. Добре ли е Марджед?
— Аха. Дори е по-прекрасна, след като се оженихме — гордо отвърна Оуен. — Ще й стане приятно, когато й кажа, че я помниш.
— Наистина не се забравя такава жена. Разбира се, едва ли ще се осмеля да я поздравя от страх да не ми счупиш врата. — Докато говореше, Никълъс изучаваше лицето на стария си приятел. Под въглищния прах прозираше характерната за миньорите бледа кожа, но иначе изглеждаше здрав и щастлив. Дори като момче бе имал завидно вътрешно спокойствие.
— Ще е по-добре да се преоблечеш с миньорско облекло. Жалко ще е да се съсипят модерните ти дрехи — предложи Оуен.
Никълъс покорно последва Оуен в бараката, свали собствените си дрехи и облече стара риза, размъкнато яке и здрави панталони, подобни на тези, които носеше Оуен. И макар долнокачествените дрехи да бяха грижливо изпрани, те все още бяха наблъскани с въглищен прах. Графът се засмя, когато наложи ватираната тежка и сплъстена шапка, допълваща екипировката му. Лондонският му шивач щеше да получи удар само ако го зърнеше.
— Завържи ги на някой от илиците — нареди Оуен като му подаде две свещи. — Имаш ли кремък и огниво?
Никълъс имаше, но ако не му бяха напомнили, щеше да ги забрави в собствения си фрак. Когато премести кутийката с огнивото в джоба на ватираното яке, той запита:
— Нещо друго?
Миньорът загреба от дървена кутия шепа мека глина и направи от нея подложка около основата на две свещи.
— Вземи я. Ако се наложи да пълзим, можеш да използваш глината да закрепиш свещта върху шапката си.
Те излязоха навън и откриха Клер, която ги чакаше, също облечена в работно миньорско облекло. В огромните дрехи тя приличаше на малко момче.
— С нас ли ще дойдеш? — изненадан попита Никълъс.
— Няма да е първото ми влизане в рудника — отвърна тя.
Развълнуван от обхваналото го необичайно желание да я защити, той искаше да й забрани слизането, но въпреки това съумя да си сдържи езика. Не само нямаше право да дава нареждания на Клер, но тя имаше много по-голям опит от самия него. И според вида на лицето й, вероятно щеше да го ухапе с подигравка, ако се опиташе да я спре. Усмихна се. Не че имаше нещо против да го ухапе, но тук не беше нито мястото, нито времето.
Трябваше да заобиколят ремъчния скрипец, за да достигнат до входа на рудника. Скрипецът представляваше огромен вретеновиден винт, който наподобяваше водно колело, прикрепено от двете страни. Задвижвано от няколко коня, той задействаше скърцащите макари, които се издигаха над главната шахта.
Когато приближиха, на повърхността на шахтата се появи претрупан кош с въглища. Двама работници го наклониха на една страна и изсипаха съдържанието му във вагонетка. След като въглищата изтрополиха в празния вагон, от близкия навес излезе възрастен мъж.
— Това ли е посетителят ти, Оуен?
— Аха. Лорд Абърдар, това е господин Дженкинс. Отговаря за всичко, което влиза и излиза от мината.
Никълъс му подаде ръка. След миг на изненада работникът я пое, прибързано се здрависа, после докосна ръба на шапката си.
— За мен е чест, милорд.
— Посещението в рудника е удоволствие за мен. Ще се опитам да не преча на работата на хората. — Той изгледа откритата шахта. — Как ще слезем долу?
Господин Дженкинс издърпа една макара, спря я и се разсмя.
— Запалете свещта, после хванете здраво въжето, милорд.
Когато се вгледа по-отблизо, Никълъс забеляза, че въжето има примки, привързани на различни нива.
— Боже Господи, така ли слизат работниците в рудника? Мислех си, че се използват метални клетки.
— В модерните мини да — отвърна Клер.
Но Пенрийт беше примитивна, необезопасена и именно затова Никълъс беше тук. Той загледа как Оуен запалва свещта, после мушва крака в примката и присяда, като с една ръка стиска въжето. Осъзнавайки, че се е надвесил над истинска пропаст от стотици метри, Никълъс направи същото. Обзе го чувството, че е подложен на огромно изпитание. Но веднъж осъзнал реалността, нямаше кураж да стори това, което миньорите правеха всеки ден.
Беше му почти толкова мъчително да се настани в примката, колкото и да наблюдава как Клер прави същото. Когато тя пристъпи над пропастта, Никълъс отново трябваше да потиска импулсивното си желание да я защити.
С остро скърцане скрипецът се завъртя и те пропаднаха в тъмнината, увиснали на въжето като връзки лук. Пламъкът на свещите силно трептеше. Въртяха се, докато се спускаха и Никълъс се почуди дали миньорите не се чувстват замаяни и потиснати. Клер беше кацнала малко над него, така че той впери поглед в изящния й гръб. Ако покажеше някакъв признак, че губи равновесие, той моментално щеше да я сграбчи. Но тя бе спокойна.
Когато светлината от върха на шахтата намаля, той забеляза как червеното петно под тях се уголемява. По-рано Клер му беше споменала, че на дъното на шахтата гори огън, който е част от вентилационната система. Това обясняваше дима и горещия въздух около тях — сякаш се спускаха в комин.
След около две минути бързината на спускането намаля и те спряха на няколко стъпки от бушуващия вентилационен огън. Когато развързаха въжето, Никълъс установи, че се намират в огромна галерия. На няколко метра от тях работници с почернели от праха лица заканваха кош, който трябваше да бъде вдигнат. Никълъс отбеляза:
— Това място определено прилича на ада, който баща ти описваше с такова въодушевление.
Клер леко се усмихна.
— Надявам се, че се чувстваш като у дома си, Ник.
Той отвърна на усмивката й. Наполовина циганин, той винаги жадуваше за свеж въздух и открити пространства, а и двете липсваха в рудника. Закашля се, очите му смъдяха. Замига, проумявайки защо никога не бе желал поне от любопитство да слезе долу, когато беше още хлапак.
— Ще отидем във въглищния забой в западната част — каза Оуен. — Не е толкова оживено, така че ще видиш повече.
От главната шахта започваха около половин дузина галерии. Докато вървяха към тази, която щеше да ги заведе до целта им, трябваше да се дръпнат, за да направят път на малките колички.
— Това е вагонетка — обясни Оуен, когато първата мина покрай тях, тикана от двама юноши. — Побира петстотин килограма въглища. Младежите, които ги бутат, наричаме тласкачи. По-големите мини имат траверси за вагонетките — улесняват работата.
