Те навлязоха в галерията, Оуен водеше, следван от Клер, а Никълъс бе последен в редицата. Таванът не беше достатъчно висок и графът не можеше да върви изправен. Усети миризмата на влага и си помисли колко е по-различна от земното ухание на прясно разорана нива.
Оуен каза през рамо:
— Най-големият проблем тук е газът. Рудничният газ се отлага в дъното на изоставените кариери и може да те убие. Гризу е още по-лош, защото може да избухне. Когато стане плътен, един младеж пропълзява вътре и го запалва, после ляга и изчаква, докато пламъкът премине над него.
— Господи, звучи ми като самоубийство!
Оуен хвърли поглед над рамото си.
— И е така, но това не означа, че можеш да споменаваш напразно името Господне. Дори и да си лорд — добави той с лек трепет в гласа си.
— Знаеш, че винаги съм бил арогантен тип, но ще се опитам да си държа езика зад зъбите — обеща Никълъс. Мина му през ума, че Клер също намира думите му за обидни. Може би трябваше да заругае на цигански. — Сега се сетих, че съм чувал за изгарянето на газа, но си мислех, че вече не се използва заради опасността.
— Това е много примитивна мина, милорд — мрачно отвърна Оуен.
— Ако ще ме гълчиш за лошия език, ще трябва отново да ме наричаш Никълъс. — Той избърса челото си с опаката страна на ръкава на вълнената си шуба. — Въобразявам ли си, или тук е много по-топло от повърхността?
— Не грешиш — отвърна Клер. — Колкото по-дълбоко навлизаме в мината, толкова по-високи стават температурите. — Тя хвърли поглед през рамо. — По-близо до ада, нали знаеш.
Далеч пред тях се чу слаб металически звук, а когато излязоха от завоя, Никълъс видя желязна врата, която преграждаше галерията. Оуен извика:
— Хю, отвори вратата.
Вратата изскърца и малко момче, може би шестгодишно, подаде глава през отвора.
— Господин Морис! — радостно изписка то. — Много отдавна не съм ви виждал.
Оуен спря и разроши косата на момчето.
— Работя в забоя в източната част. Как е животът на миньора, обслужващ вентилационните шахти?
Хю тъжно отвърна:
— Лесно е, но се чувствам много самотен, по цял ден стоя в тъмното. И не обичам плъховете, сър, никак не ги обичам.
Оуен извади една от своите свещи, запали я и я подаде на момчето.
— Татко ти още ли не позволява да взимаш свещи?
Хю поклати жално глава.
— Казва, че са твърде скъпи за дете, което печели само четири пенита на ден.
Никълъс се намръщи. Момчето работеше в тази тъмна дяволска дупка само за четири пенита на ден? Ужасяващо. Оуен измъкна маслен кекс от джоба си и го подаде на Хю.
— Ще си поговорим, когато се върнем.
Те влязоха през вратата и продължиха по наклона. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуе, Никълъс попита:
— По дяволите, какво прави толкова малко момче тук?
— Баща му иска парите — отвърна Клер с твърд глас. — Майката на Хю почина и баща му, Най Уилкинс, пияница и грубиян, доведе момчето в рудника, когато то беше едва на пет години.
Те продължиха, като всеки път, когато вагонетката минаваше покрай тях, се опираха в скалата. Достигнаха края на галерията. В тясното задушно пространство дузина мъже работеха с кирки и лопати. След бегъл безразличен поглед към новопристигналите те продължиха работата си.
— Това са рудокопачите — обясни Оуен. — Работят в забоя непрекъснато.
Те наблюдаваха мълчаливо. Рудокопачите използваха меката глина, за да закрепят свещите на различни места и така ръцете им оставаха свободни. Зад всеки имаше вагонетка, в която трупаше въглищата, тъй като на всеки работник се заплащаше според количеството изкопана руда. Никълъс бе слисан от начина, по който мъжете гърчеха тела, за да изровят въглищата. Някои коленичеха, един лежеше по гръб, а друг се превиваше нагоре, така че да може да подкопае тънкия пласт.
Втренченият му поглед се спря на рудокопача в най-отдалечения край на забоя. Той тихичко прошепна:
— Онзи младеж няма свещ. Как вижда какво копае?
— Той не вижда — отвърна Клер. — Блетайн е сляп.
— Наистина ли? — прошепна Никълъс недоверчиво. — Рудникът трябва да е доста опасно място за сляп мъж. И как разбира дали вади въглища или отпадъци?
— Чрез докосване и по звука от удара на кирката — разясни Оуен. — Блетайн познава всяко разклонение и всички тунели в рудника — веднъж, когато ни заля поток и изгаси свещите ни, той изведе шестима от нас в безопасност навън.
Един от рудокопачите извика:
— Време е за ново зареждане.
Друг изпъна тяло и избърса потта от челото си.
— Аха, Бодвил, твой ред е да заредиш барута.
Един як мъж мълчаливо остави кирката си, вдигна огромна ръчна бургия и започна да пробива скалата. Другите рудокопачи хвърлиха инструментите си във вагонетките и започнаха да ги тласкат към галерията. Оуен обясни:
— Когато издълбае достатъчно дълбока дупка, я запълва с черен барут, после го запалва с фитил.
— Взривът няма ли да срути тавана на забоя?
— Не, ако е подготвен и извършен правилно — отвърна Клер. Усетил напрежение в тона й, Никълъс хвърли учуден поглед към Клер и забеляза, че и тя се намира сякаш на ръба на нервно избухване. За миг той се почуди защо. После очевидният отговор проблесна в съзнанието му. Почувства се сякаш го бяха ударили.
Той почти беше забравил, че баща й бе загинал тук, но явно не и Клер — напрегнатият й израз разкриваше какво й струва да бъде в мината. Искаше му се да обвие ръка около раменете й и да й каже нещо успокояващо, но потисна желанието си. Съдейки по изражението й, тя не търсеше съчувствие.
Последният рудокопач, който напусна забоя, беше нисък младеж с изпъкнали мускули и свадлив език. Въпреки че беше с други хора, той спря пред Никълъс и го изгледа косо.
— Ти си графът циганин, нали?
— Така е.
Мъжът се изплю в краката му.
— Кажи на проклетия си приятел лорд Майкъл да държи под око Мадок. Старият Джордж живее по- добре, отколкото може да си позволи всеки друг управник на мина. — Рудокопачът се извърна отново към вагонетката и я забута към галерията.
Когато мъжът се скри от погледа им, Никълъс попита:
— Мислиш ли, че Мадок може да извлича незаконни печалби от мината?
— Наистина не мога да кажа — отвърна Оуен неловко. — Много силно обвинение, за да се направи без доказателство.
— Твърде си наивен и праволинеен — недоволно изрече Клер. — Той е монополист тук.
Никълъс измърмори:
— Ако е така и Майкъл разбере, не бих искал да съм на мястото на Мадок. Приятелят ми винаги е бил много жесток.
Бодвил измъкна бургията и започна да запълва дупката с барут.
— Време е да тръгваме — каза Оуен. — На връщане искам да ви покажа още нещо.
Тръгнаха обратно по същия път и завиха в една галерия, която водеше към огромен забой, чийто таван беше подпрян с масивни квадратни греди. Като вдигна свещта си, за да освети мястото, Оуен обясни:
— Исках да видиш подпорите и преграденото място в мината. Обикновено по-големите жили се
