обработват така. Недостатъкът е, че може би половината въглища остават под тези греди.
Никълъс огледа една от подпорите и откри, че грубата изровена повърхност има тъмния блясък, характерен за въглищата. Изведнъж Оуен изкрещя:
— Пази главата си, друже! — Той сграбчи ръката на Никълъс и го дръпна назад.
Голяма скала се сгромоляса точно на мястото, където бе стоял Никълъс, разбивайки се на малки късове при удара в пода. Разтреперан, той вдигна поглед към скалния таван.
— Благодаря, Оуен. Как успя да го забележиш?
С весела нотка в гласа си Оуен каза:
— Тъй като пещерите са създадени от Господ, те са много устойчиви. А понеже мините са дело на човека, те винаги се срутват. Като поработиш известно време в мина, се научаваш непрекъснато да държиш око над главата си. Трябва да си съобразителен и смел, за да бъдеш миньор.
— По-добър си от мен — мрачно рече Никълъс. — Циганинът ще умре, ако го насилиш да работи тук долу.
— Много е лесно да умреш — особено в тази мина. — Оуен направи жест към огромната тъмна пещера. — Мадок иска да започнем да сваляме подпорните колони — за да добие още въглища под тях. Твърди, че е прахосничество да ги оставяме така.
Никълъс се намръщи.
— Това няма ли да срути тавана?
— Възможно е. — Оуен посочи една от носещите греди. — Ако имаше достатъчно подпори, може би това щеше да е възможно, но Мадок не иска да плаща за нови материали — смята, че това, което е построено, е достатъчно.
Никълъс направи гримаса на неодобрение.
— Започвам да не харесвам господин Мадок, а дори не съм го видял още.
— Изчакай да го срещнеш — язвително рече Клер. — Антипатията ти ще се превърне в истинска погнуса.
— Нехристиянска забележка, Клер — каза Оуен с мек укор. — Хайде, време е да си тръгваме.
Докато го следваше към галерията, Клер разкаяно се извини:
— Прав си, съжалявам.
Никълъс не съжаляваше, че напускат забоя. Докато вървеше зад Клер, той държеше под око тавана, а същевременно следеше грациозното полюшване на бедрата й. Време беше да започне да мисли как и кога да получи днешната си целувка.
Като стигнаха до главната галерия и се насочиха към изхода на рудника, Оуен вдигна глава.
— Помпата отново се е развалила.
Никълъс се заслуша и установи, че равномерният далечен бумтеж от двигателя беше спрял. Цареше дълбока тишина.
— Често ли се случва?
— Един или два пъти в седмицата. Надявам се, че техниците бързо ще я оправят. С тези пролетни дъждове ще стане наводнение, ако помпата не тръгне до един или два часа.
Никълъс ги последва, после спря, ослуша се и дочу глух тътен. Отекваше зловещо през проходите и галериите и от скалите под краката им се разтресоха вибрации.
Оуен извика през рамо:
— Бодвил е взривил.
Клер рязко извърна лице към галерията, от която идваха, и лицето й придоби напрегнато изражение.
— Слушайте.
Никълъс уплашено се извърна и се вторачи в същата посока. Видимостта беше ограничена от завоя на около двеста метра зад тях, но въздухът странно се сгъсти и към тях с особен плискащ шум се приближаваше нещо, което той не можа да различи.
Преди да успее да отвори уста, за да попита какво става, зад завоя се появи огромна вълна, изпълни галерията и се насочи към тях с ужасяваща скорост.
10
Веднага след като се показа водата, Оуен изкрещя:
— Качете се на подпорите! Аз ще се опитам да помогна на Хю. — Той се втурна и светлината от свещта му изчезна.
Клер сграбчи Никълъс за ръката и го задърпа към най-близката дървена подпора.
— Бързо! Трябва да се качим, колкото е възможно, по-близо до тавана.
Недоразбрал точно какво става, Никълъс изпусна свещта си, сграбчи Клер за кръста и я повдигна, колкото можа, по-високо. Тя се покатери нагоре, като използваше вдлъбнатините върху скалата, а Никълъс я последва. Свещ, закрепена на ръба на шапката й, освети част от гредата, която се намираше на няколко сантиметра под тавана. Той успя да обхване с една ръка дървото, а другата обви около тялото на Клер.
И тогава нахлулата вода ги удари, изгаси свещта им и целите ги обля. Струята ги тласкаше жестоко и Никълъс трябваше да напрегне всичките си сили, за да успее да се задържи за гредата. Удари ги нещо тежко, което едва не повлече Клер.
Когато отново напрегна сили да я задържи, за да не я отнесе водата, тя се вкопчи обезумяло в него. След като се хвана здраво и се почувства по-сигурно, той я извърна срещу струята, докато гърбът й се опря в скалата, а със своето тяло прикри нейното. Друг предмет го удари в ребрата и изкара малкото въздух, останал в дробовете му, но този път Клер беше пощадена.
Секундите отминаваха, а потокът не намаляваше. Когато дробовете му започнаха да горят в непоносима болка, той се зачуди дали съдбата им беше предопределила да умрат тук долу, далеч от вятъра и небето. Той притисна лице в косата на Клер и усети как копринените къдрици прилепват върху скулите му. Каква загуба. Каква проклета смърт. Мислил си бе, че ще има повече време…
Съзнанието му сякаш се замъгли. Клер се поотпусна, когато струята започна да се успокоява. Усетил, че нивото на водата започва да спада, той извърна лице нагоре и откри тясно пространство с въздух между водата и тавана.
Поемайки дълбоко дъх с изгарящите си от болка дробове, той плъзна ръка надолу по гърба на Клер, стигна до бедрата й и я повдигна така, че да може и тя да диша. Тя подаде глава на повърхността и избухна в кашлица, слабото й тяло се разтресе конвулсивно. В тъмнината и сред опасността изглеждаше много нежна и крехка и ръката му отново се обви здраво около нея.
Дълги минути те просто се притискаха един в друг и се наслаждаваха на възможността да дишат. Нивото на водата бавно се понижаваше, докато се задържа на около половин метър под тавана. Никълъс попита:
— По дяволите, имаш ли някаква представа какво се случи?
Клер отново се закашля, но успя да каже:
— Взривът вероятно е отворил пролука и е нахлула вода. Понякога се случва, но обикновено наводнението не е толкова голямо.
— И помпата е развалена — мрачно измърмори той. — Надявам се, че скоро ще я поправят.
Студената струя продължаваше да ги тласка и единственото спасение бе опората на гредата. Той заопипва с левия си крак, докато намери твърда издатина, която намали напрежението в мускулите на ръката му. Чудеше се колко време ще останат притиснати тук; всъщност накрая умората и студът може би щяха да вземат своите жертви.
— Ако нивото на водата започне пак да се покачва, ще трябва да се опитаме да изплуваме навън, но в тъмното рискуваме да се загубим в някоя галерия. Мисля, че е по-добре за известно време да останем тук и да се молим да не нахлуе още вода.
С опит да придаде безгрижност на гласа си, Клер каза:
— Да се молиш? Трябва да ми е влязла вода в ушите.
Той се захили.
— Приятелят ми, прочутият Майкъл, беше войник, преди да реши да става богат. Веднъж той каза, че на
