Той се захили.
— Първото може и да е вярно, но ромите не крадат деца — имат прекалено много собствени.
— Преди си мечтаех да ме откраднат цигани — призна си тя. — Мислех си, че ще бъде хубаво да си много желан.
За нещастие Никълъс разбра какво искаше да каже тя със забележката си.
— Нима си се чувствала нежелана, Кларисима? Понякога съм се чудел какво е да имаш баща като преподобния Морган. Мъж с непоклатими добродетели, състрадателен към всеки, който се нуждае от помощта му. — Той изсвири тих, изпълнен с копнеж акорд. — Въпреки това светците не са най-лесните хора, за съжителство.
Почувства се, сякаш я промушваха. Как успя този развратник да види това, което никой друг никога не успя — което тя рядко признаваше дори пред самата себе си. Устните й се сковаха, но успя да изрече:
— Много е късно. Сега като разбрах, че не си дух, мога да поспя малко.
— Колко бързо се измъкна от въпроса ми — измърмори той. Очевидно си от онези хора, които се забавляват да проникват в другите, но не желаят никой да поглежда в душата им.
— Няма нищо за разказване. — Тя стана. — Аз съм обикновена жена и водя прост живот.
Той се засмя.
— Ти си много неща, но не и обикновена. Пламтиш от интелигентност и потиснати страсти. — Той изсвири на арфата тъжна мелодия, която й напомни за котка, дебнеща птичка. — Нима не искаш да се чувстваш желана, Кларисима? Аз те желая. Имаш силата тайнствено и неуловимо да объркваш мъжете като чудесно вино — питие, опитвано отново, и отново. И прекрасни глезени — радвам се, че избра щеката за билярд.
Без да отговори на забележката му, тя придърпа халата около себе си и се отправи към вратата. Той откъсваше твърд, отсечен звук от струните при всяка нейна стъпка.
Тя запристъпва по-бързо, и арфата също ускори темпо.
Тя спря, звуците също.
Извърна се.
— Не ми се подигравай!
Той успокои струните с ръка, после постави арфата на пода.
— Не се подигравам — каня те да споделиш угощението на живота, включващ много весели удоволствия. — Той се надигна, лицето му съчетаваше драматично изражение и сенки от светлината на огъня. — Включва и желание. Страстта е най-добрият начин да забравиш болката от живота.
Тя потрепери.
— Разбирам защо те наричат графа демон. Говориш с теологията на дявола.
— По време на обучението ми малкото религия беше на заден план. Не си спомням да съм чувал, че удоволствието е порок. Дяволът наранява другите, а страстта е извор на взаимна радост. — Той започна да се приближава към нея. — Минава полунощ — нов ден е. Не мога ли да получа следващата си целувка?
— Не! — Тя се извъртя и побягна от стаята. Последното нещо, което чу, беше тихия му смях.
— Права си — не е разумно да я използвам толкова рано. Доскоро, Кларисима.
Докато бързаше през коридорите към стаята си, тя си помисли леко раздразнено, че който и да кажеше, че си продава душата на дявола, щеше да бъде прав. Мислите й за Никълъс бяха започнали да я поглъщат.
Но беше само на половината път към гибелта — бе започнала да го очаква с нетърпение.
9
Когато съзряха мината, Никълъс дръпна юздите на коня си и се вгледа в целта на пътуването им. Не беше приятна гледка. От най-високата постройка стърчеше комин, който бълваше тъмен дим към сивото небе. Отпадъчни късове скали бяха натрупани около мрачните сгради и на сто метра наоколо не растяха дървета.
Клер обясни:
— Главната шахта е точно в средата на онези помещения. Използва се за вентилация, за вход и за изнасяне на въглищата. — Тя посочи вляво. — Не можеш да я видиш оттук, но има още по-стара шахта, наречена Байчън. В днешни дни тя се използва само за вентилация, а понякога и за достъп до южния сектор на мината.
И макар да бяха на повече от четвърт километър, тежкото пъшкане на парния двигател беше ясно доловимо.
— Това ли е шумът от мотора на помпите, които изкарват водата от мината? — попита Никълъс.
— Да, старият двигател на Нюкомън. Новите модерни машини на Уат са много по-мощни.
Той подкара коня си и те се спуснаха по хълма.
— Двигателят е един от проблемите, нали?
Тя кимна.
— Не само е твърде малък за мина с такива размери, но е почти на сто години и е несигурен.
— Защо не го подменят? Когато Майкъл Кениън купи мината, той планираше да поднови оборудването, за да може да бъде увеличена производителността.
— През първите няколко месеца лорд Майкъл направи някои подобрения, но скоро загуби интерес й остави въгледобива и управлението му на Джордж Мадок — обясни тя. — Мината има няколко стари хоризонтални галерии — подземни тунели, които отвеждат водата към по-ниските нива — затова Майкъл реши, че ще бъде прахосване на пари да закупи по-добра помпа. И това му е оправданието да използва старинния ремъчен скрипец за издигането и спускането на товарите. Една модерна машина, задвижвана с пара, може да бъде по-бърза, по-мощна и много по-безопасна.
— Недалновидно мислене от страна на Мадок. Новото съоръжение ще бъде скъпо, но много бързо ще се изплати. Изненадан съм, че Майкъл не контролира работата в мината — винаги е имал проницателен ум за печалбите си. — Никълъс хвърли поглед към Клер. — Както знаеш, фамилията Дейвис притежаваше мината, но моят дядо сметна, че не се полагат повече грижи и разходи, отколкото си заслужаваше според приходите. Откакто ме посещава, Майкъл започна да се интересува от мината. Мислеше, че с по-добро управление може да извлича много повече печалба, затова направи предложение. Дядо ми беше възхитен и с готовност се отърва от неприятностите в управлението на рудника, но си запази собствеността върху земята.
— И така мината смени собственика си — каза със съжаление тя. — Никой не си направи труда да обясни това на хората, които работят там. Казаха им, че лорд Майкъл е харесал много долината, затова е купил имението и с ентусиазъм се е отдал на работа.
— Има нещо вярно в това. Майкъл бе очарован от тази част на Уелс още при първото си посещение в Абърдар. Като по-малък син той нямаше да наследи земя от фамилията си, затова купи имението Брин веднага след като придоби рудника. — Изведнъж на Никълъс му хрумна друга мисъл и попита: — И къщата ли е занемарил както мината?
— Доколкото знам, лорд Майкъл не е стъпвал в долината от години. Най-малкото още петнадесет души загубиха работата си, когато беше затворено имението Брин.
Никълъс се намръщи.
— Дребната земевладелска аристокрация не е донесла нищо добро на долината, нали?
— Нещата се влошават с всяка изминала година. Само отчаянието ме накара да търся помощ от негодник като теб.
Забелязвайки палавите искри в очите й, той бързо отвърна:
— Но това все пак се оказа сполучлив ход. Оцени ли факта, че ти давам чудесната възможност да станеш християнска мъченица.
Погледите им се срещнаха и двамата избухнаха в смях. Проклятие, той харесваше тази жена и хапливото й чувство за хумор. Тя беше с по-дълбок ум и характер от него и умееше да се държи на положение.
И двамата станаха сериозни, когато стигнаха до мрачните сгради. Той попита:
— Какъв е този ужасен шум, който идва от голямата барака?
