— Хареса салона. Портретът беше това, което го разгневи. — Тя посочи към картината. — Трябва да го преместим. Незабавно.
Очите на иконома се разшириха, когато видя, че портретът имаше разрез във формата на Х през красивото лице на лейди Трегър.
— Ще го сваля веднага. Мястото празно ли да остане?
Клер с усилие се мъчеше да мисли трезво.
— Закачи портрета на стария замък при залез слънце. Има същия размер.
После тя се качи на горния етаж и позвъни за банята. Този път Дилис й помогна при внасянето на горещата вода и двете момичета си побъбриха жизнерадостно. Къщата беше започнала да оживява.
Топлата вода я отпусна и намали тревогата й, успокои болящите я мускули. Реши по време на вечеря да се държи така, сякаш нищо не се бе случило. Това означаваше, че трябва да се облече и да се приготви, за да бъде добра компания за вечерта.
След като изсуши косата си, тя я изви в кок, както предната вечер. Трябваше да облече същата синя рокля, тъй като не притежаваше нищо друго. Готова за нови неприятности, тя слезе долу.
Салонът, в който сутринта имаше толкова хора, беше празен, когато пристигна, а Никълъс се появи точно когато часовникът удари шест часа. Той беше облечен безупречно, като предната вечер.
— Направо в трапезарията ли ще отидем? Нетърпелив съм да изпробвам уменията на новата готвачка.
Плахо почувства благодарност, защото, както изглеждаше, той се престори, че случката в салона изобщо не се е състояла. Но когато го улови под ръка, тя усети напрегнатостта на мускулите под елегантния му черен фрак. Гневът му не беше утихнал, но поне не бе насочен към нея.
Започна да се отпуска, когато Уилямс и един от новоназначените слуги сервираха вечерята. Никълъс каза:
— Уилямс, разбрах, че много си допринесъл за пренаредбата на салона. Добре свършена работа.
Икономът се изчерви от удоволствие и стрелна с благодарствен поглед Клер.
— Благодаря, милорд. Удоволствието беше изцяло мое.
Клер не можа да не се възхити на Никълъс, който очевидно бе научил как няколко добри думи можеха да имат огромен ефект и да печелят доверие. От това, което беше чувала, старият граф никога не бе овладял този урок. Никълъс се зае с плешката и отбеляза:
— Пак агнешко, но този път приготвено както трябва. Препечено, хванало коричка, с много доматен сос, нали?
— Точно. Един от специалитетите на госпожа Хауел.
Печените картофи бяха хрупкави и горещи, аспержите вкусни, а задушената пъстърва, внимателно отделена от костите. Това беше най-хубавата храна, която Клер бе имала от месеци. Ако Никълъс се подиграеше на ястията, тя щеше да се изкуши да излее соса с праз лук и сирене върху главата му, но той се нахрани с очевидно удоволствие.
След като си бе поръчал втори път от всичко, той бутна чинията встрани и щастливо въздъхна:
— Удвоете заплатата на госпожа Хауел.
Клер за малко да изпусне вилицата си.
— Но ти не знаеш колко получава.
— Колкото и да е, заслужава повече.
— Както пожелаете, милорд. — Тя се усмихна. — Провалилата се вчера готвачка, Гладис, сега е главна домашна прислужница. Много е добра в чистенето.
Слугите мълчаливо прибраха приборите и донесоха топло кафе, докато Никълъс и Клер обсъждаха промените в домакинството. Изненада се, когато часовникът удари десет. Внезапно обхваната от умора, тя стана.
— Беше труден ден. Сега ще си лягам.
Той тихо каза:
— Ела тук.
Умората й мигновено изчезна, превръщайки се във вълнение от предчувствието: заради следобедната случка бе очаквала той да забрави за целувката.
Никълъс избута стола си от масата, но остана седнал. Когато тя се доближи достатъчно, той улови ръката й и я издърпа към себе си. Лицето му беше на няколко милиметра под нейното. Тя забеляза колко удивително дълги бяха миглите му. Наистина беше прекалено красив, за да е правдоподобно.
Продължавайки да я държи за ръката, той проточено попита:
— Къде да те целуна тази вечер?
Фактът, че краката й бяха притиснати в твърдите му бедра, й подсказа избора. Като се опитваше да използва най-добрия си учителски глас, тя каза:
— Въпросът е глупав, защото виждам, че вече си взел решение.
Той се усмихна.
— Още не.
Очите му се приковаха в шията й, където я беше целунал предната вечер, и тя усети как пулсът й заби по-силно. Когато погледът му се плъзна към устата й, тя докосна с език долната си устна. Разбира се, тази вечер щеше да я целуне по устата.
Той отново я изненада, като притисна устните си в ръката й. В началото издишаше леко върху чувствената й плът, дъхът му бе като топла ласка. После езикът му започна да опипва дланта й.
— Тялото на жената е хармония — промълви той. — И всяка твоя част е като музикален инструмент, на който може да се свири.
Пръстите й неволно се свиха и погалиха бузата му. По тъмната, гладко избръсната, кожа се усещаха леко наболите косъмчета — мъжественост, която я възбуждаше.
Твърдите му устни се плъзнаха нагоре и всмукаха малкия й пръст. Натиск, топлина, влага, слабо, неуловимо желание. Дъхът й зачести, тялото й се отпусна. Като хипнотизирана тя подви колене и седна върху коляното му. Установи, замаяна, че поведението й е ужасно неприлично, но волята я бе напуснала, бе като листо, подмятано от вятъра.
Устните му оставиха диря по бледата й кожа до китката. Омаяна, тя дълбоко въздъхна и се отпусна. Със свободната си ръка разроши косата му. Абаносова мекота, гъста, чувствена, жива.
Още веднъж почувства, че омеква и безпомощно се чудеше на способността му толкова бързо да я докарва до това състояние. Знаеше, че трябва да го спре, но топлината, която я обливаше, беше толкова възхитителна, че не можеше.
Докато не осъзна, че другата му ръка е на бедрото й и бавно се плъзга нагоре.
Здравият й разум се върна.
— Достатъчно!
Тя бързо се изправи на крака и залитна в бързината да се отдръпне. Почти изпищя, когато той сграбчи китката й, но осъзна, че той се опитва да я предпази от падане.
— Не е достатъчно, но и утре е ден. — Когато пусна ръката й, той дишаше учестено. — Лека нощ, Кларисима.
Вторачи се в него с пронизващ поглед, като сърна, замряла пред ловец. А след малко, както предната нощ, тя грабна свещта и забърза към стаята си.
Никълъс взе една салфетка от масата и разсеяно започна да я прегъва. Не беше като другите жени, които бе познавал; разбира се, нямаше нищо общо с Каролайн…
Беше забравил за портрета или по-точно го бе изхвърлил от паметта си. Той дяволски точно я представяше и когато я видя неподготвен, изпадна в ужас, сякаш беше видял самата Каролайн. Глупаво беше да си мисли, че може да я забрави, докато живее в тази къща.
Осъзнавайки, че изтрива с ленената кърпа носа си, той я хвърли върху масата с отвращение. Далеч по- добре беше да мисли за Клер и очарователната й женственост, отколкото за миналото.
Когато се заиграха, бе уверен, че ще успее да я прелъсти, но това вече не беше приемлив изход. Това беше игра, която трябваше да спечели. А между другото щеше да си позволи нещо, което винаги му носеше утеха. Изправи се и се насочи към най-отдалечения край в къщата.
