от дърво, рамка. — Резонаторът е издълбан от цяло парче върба и както при древните арфи е сложил катгут вместо метални жици за струни. Под негово наблюдение. Изработих подобна арфа, но тоновете й не бяха толкова плътни. Тази ми я остави Тейм, преди да умре.
— По-добър си от всички арфисти, които съм чувала на певческия събор в Уелс. Някой път ще трябва да участваш.
— Проклятие, разбира се, че няма, Клер — възкликна той и носталгията му се изпари. — Свиря само за себе си.
— И това е така, защото не можеш да понесеш мисълта, че хората биха ти се възхитили? Чувстваш се много по-удобно в презрението им.
— Точно така — меко каза той. — Всеки трябва да има амбиция и моята е да бъда бездушно чудовище, оскърбление за всички благоприлични, благоговеещи пред Бога хора.
Тя се усмихна.
— Не мога да повярвам, че някой, който създава такава музика, може да бъде толкова бездушен. Баща ми никога не би гледал благосклонно на някой, който наистина е порочен.
Той отново подръпна струните на арфата, но този път се разнесе по-нежна мелодия.
— Ако не беше баща ти, щях да напусна Абърдар. Не съм сигурен как успя да ме убеди да остана, но се прекланям пред уменията му да опитоми едно диво дете.
— Как го направи? Баща ми говореше много малко за работата си. Смяташе, че бе само инструмент на Божията воля.
— Знаеш ли, че майка ме продаде на дядо за сто гвинеи? — Преди Клер да осъзнае ужаса от неочакваните му думи, Никълъс отново дръпна струните. Дълбока, съкрушителна мелодия изпълни стаята. — Когато дойдох в Абърдар, бях на седем и никога не бях прекарвал нощта в къща. Като птичка в клетка полудях, отчаяно се мъчех да избягам. Заключиха ме в детската стая и залостиха прозорците, за да предотвратят възможността да се измъкна. Старият граф повика баща ти, чиито духовни постижения почиташе. Вероятно си мислеше, че преподобният Морган може да пропъди моите демони.
— Баща ми не прогонваше зли духове.
— Не. Той влезе в детската стая с кошница храна и седна на пода до стената, така че погледът му да бъде на моето ниво. После започна да отхапва от пая с овнешко месо. Бях предпазлив, но той изглеждаше безопасен. Бях гладен, защото не бях ял няколко дена — когато слугата донасяше храната, я хвърлях върху главата му.
— Но твоят баща не се опита да ме насили за нищо, нито започна да гълчи, когато откраднах парче от овнешкия пай от кошницата. След като го погълнах лакомо, той ми предложи светла бира и стафиден кейк. Даде ми също и салфетка с милото предложение, че лицето и пръстите ми трябва да бъдат избърсани.
После започна да ми разказва истории. Йосиф, Исус Навин и стените на Йерихон. Данаил в бърлогата на лъвовете. Самсон и Далила — най-много обичам тази част, където Самсон разрушава храма, точно както се чувствах, когато дойдох в Абърдар. — Никълъс отново отпусна глава на стола, светлината на огъня играеше и очертаваше дълбоки сенки по лицето му. — Баща ти беше първият човек, който се отнесе към мен като с дете, а не като към диво животно, което трябва да бъде покорено. Накрая се сгуших в прегръдките му и заридах.
Клер се опитваше да не заплаче, когато си представи самотното изоставено дете. Да бъде продаден от собствената си майка! Преглъщайки риданието, тя каза:
— Баща ми беше най-състрадателният човек на света.
Никълъс кимна.
— Старият граф беше направил добър избор — съмнявам се, че някой друг освен преподобният Морган можеше да ме убеди да приема положението. Каза ми, че Абърдар е моят дом и ако се споразумея с дядо си, ще мога да бъда по-свободен и по-богат от всеки циганин, когото познавам. Затова слязох при стария граф и му предложих сделка. — Той се намръщи. — Очевидно имам склонности към странни сделки. Казах на моя дядо, че ще правя това, което се изисква от неговия наследник — единадесет месеца в годината. В замяна трябваше да ме пуска един месец, през който да се връщам при ромите.
Естествено графът не хареса идеята, но преподобният Морган го убеди, че това е единственият начин да ме накара да се държа прилично. Така баща ти стана частният ми учител. През следващите две или три години той идваше в Абърдар почти всеки ден, когато не проповядваше из селата. Освен на основните предмети той ме учеше как да се държа като благородник. И това продължи, докато станах годен да ида в обществено училище, където можеха да ме превърнат в истински английски джентълмен. — Той й хвърли ироничен поглед. — Преди да напусна, му надписах книгата, с която се опита да ме изнудиш.
Без да се чувства виновна, тя каза:
— Така си запазил наследството — като си се връщал всяка година при хората на майка си. Забележително проницателно мислене за едно дете.
— Не съвсем проницателно. — Той издрънка поредица весели акорди. — Мислех си, че мога да се отърва от живота на белите хора, като съблека скъпите си дрехи. Но не беше толкова просто — след като дълго изпълняваш една роля, преструвките започват да стават реалност.
— Трябва да е било доста трудно да се разкъсваш между два различни свята — каза тя. — Да си изпитвал чувството, че не си нито риба, нито рак.
Той тъжно се засмя.
— Добро описание.
— Колкото повече научавам, толкова по-малко се изненадвам, че мразиш дядо си.
Никълъс наведе глава и дръпна струните. Прозвуча поредица от отделни звуци, които се изкачиха една октава и после отново слязоха.
— Ако кажа, че го мразя ще е… много лекомислено. Той беше единственият ми близък роднина и исках да му доставя удоволствие, е, поне понякога. Изучих маниерите, етиката, гръцки, история и земеделие, и въпреки това не можех да го задоволя. Знаеш ли какво беше непростимото ми престъпление? — Когато Клер поклати глава, той каза: — Протегни ръце.
Никълъс доближи ръката си до нейната. До млечната й келтска кожа неговата беше като гъсто кафе със сметана.
— Цветът на кожата ми — нещо, което не можех да променя, дори да исках. Ако цветът ми беше по- светъл, мисля си, че тогава моят дядо щеше да успее да забрави потеклото ми. Вместо това всеки път, когато ме погледнеше, виждаше „проклет черен циганин“. С радост го изтъкваше непрекъснато. — Никълъс сви дългите си гъвкави пръсти и ги заоглежда, сякаш ги виждаше за първи път. С горчивина в гласа си той каза: — Нелепо е и, разбира се, нехристиянско да мразиш някого заради цвета на кожата му и въпреки това такива тривиални неща могат да променят живота ти.
— Ти си точно такъв, какъвто си — каза Клер напрегнато. Той я погледна учудено.
— Не търсих комплименти.
— Това не е комплимент, а обективна присъда на здрав разум — надменно рече тя. — Добре възпитана жена никога не би направила комплимент на мъж с такива вулгарни маниери.
Той се усмихна и изражението му се успокои. Тя наклони глава на една страна.
— По-лесен ли бе животът с пътуващите цигани?
— В повечето случаи. Майка ми беше сираче, нямаше семейство, така че можех да се присъединя към всеки табор, който се намираше близо до Абърдар. Винаги ме взимаха като бездомно кученце. — Той се поколеба. — В началото се забавлявах от пътуването, но след като мина време, започнах да гледам на родствените си приятели с различно око. И макар циганите да се смятат за напълно свободни, те са хванати в капана на собствените си обичаи. Неграмотност, отношението към жените, гордост до безчестие, обикновено за сметка на онези, които най-малко го заслужаваха, забрана за смесване на кръвта — не можех да приемам такива неща, без да си задам някои въпроси.
— Все още ли посещаваш циганския табор в Абърдар?
— Разбира се — те са мои родственици. Всеки циганин може да остане толкова дълго, колкото пожелае. В замяна ги помолих да не вадят душата на хората в долината.
— Ето защо от години не съм имала неприятности с циганите — каза Клер, заинтригувана. — Като бях малка, спомням си, че майка ми ме вкарваше вкъщи и залостваше вратата, когато влизаха в града. Казваше, че циганите са езичници и крадат деца.
