Когато Клер се прибра в спалнята си, тя отвори двукрилия прозорец и дълбоко пое студения влажен въздух. Навън се сипеше слаб пролетен дъждец и равномерният му ритъм успя да успокои нервите й. Тя си помисли тъжно, че всички в Пенрийт я знаят като хладнокръвна, съсредоточена и сериозна учителка, на която поверяваха децата си.
Започна да мисли, че графът наистина е дявол, гений в изкушаването. Проблемът бе, че тя реагираше на Никълъс с чувство. Трябваше да се научи да използва разсъдъка си, да постъпва разумно, а не емоционално. Тогава щеше да му се противопостави.
Звучеше твърде лесно, когато той не беше наблизо.
Като остави прозореца отворен, тя облече нощницата си и се мушна в широкото легло. Трябваше й време да се отпусне, но постоянното барабанене на дъжда й помогна и се заунася.
Докато се люлееше между действителността и просъницата, сред капките на дъжда се понесе тиха музика като част от съня й.
Това я събуди напълно. Как можеше да се чува музика посред нощ в почти празната къща? И каква музика беше — нежна мелодия, неуловима като вълшебна песен.
Косата й настръхна, когато се опита да си спомни дали някога бе чувала мълва за духове в Абърдар.
Наметна се с халата и излезе. Музикалният призрак я поведе към стаята в най-отдалечения ъгъл на приземния етаж. Бледа светлина се долавяше под вратата, това я успокои — както знаеше, духовете не се нуждаеха от свещ.
Любопитна, натисна дръжката. Когато вратата се отвори наполовина, Клер спря удивено. Обитателят на стаята не бе призрак.
Но дух би я изненадал по-малко.
8
Клер разбра, че се намира в музикалната стая, а този, който я обгърна с омайващ проницателен поглед беше Никълъс, Той седеше в креслото до проблясващия огън със замечтано лице, а на лявото му коляно се опираше малка арфа. В контраст със спокойното му изражение пръстите му танцуваха по металните струни, издаващи мелодия, която наподобяваше пеещи звънчета.
Изражението му беше особено. Сега не беше дързък аристократ или опасен развратник, а въплъщение на легендарен келтски странстващ бард — мъж с дарования и скръб, прелели отвъд душата на обикновения човек.
Уязвимостта му приканваше Клер, нашепваше, че може би тя и Никълъс все пак не бяха толкова различни. А такива мисли бяха опасни.
Той запя на уелски, ниският му глас изпълни стаята, сладък и плътен като тъмен мед.
След още два реда радостната пролетна мелодия се смени с жална елегия.
Той тъжно повтори последния стих, цялата скръб на света бе събрана в гласа му.
Макар мелодията да й беше непозната, Клер разпозна думите — част от средновековната „Черна книга на Каермархен“ — древен уелски текст. Сълзи изпълниха очите й заради познатите думи, които никога не бяха я докосвали така дълбоко.
Когато последните ноти заглъхнаха, тя въздъхна. Скърбеше за всичко, което бе загубила и за това, което никога нямаше да има.
Като чу въздишката й, Никълъс рязко вдигна глава, а пръстите му изтръгнаха от струните болезнен акорд, толкова, че прозвуча като враждебност.
— Трябваше да си заспала, Кларисима.
— И ти. — Тя пристъпи в стаята и затвори вратата след себе си. — Защо ме наричаш така?
Той се смекчи.
— Клер означава нещо чисто, ярко, открито. Кларисима е превъзходната форма на италиански. Най- чисто, най-открито. Подхожда ти.
Тя пристъпи напред и седна на стола до него.
— Не знаех, че си толкова добър музикант.
— Не е широко известен факт — каза той унило. — През древните времена всеки уелски джентълмен е трябвало да умее да свири на арфа, за да може да заслужи своя ранг, но в тези нецивилизовани дни това се е променило. Ето моя таен порок.
— Музиката не е порок — тя е една от големите радости на живота — меко отвърна Клер. — Ако това е пример за буйния ти, порочен начин на живот, започвам да се чудя дали си дяволския развратник, за какъвто те смята светът.
— Сериозните ми пороци са обществени. И тъй като свиренето на арфа има тъжен ангелски оттенък в същността си, аз го укривам, за да не срине реномето ми. — Той дръпна няколко струни. Прозвуча кратък неприличен припев. — С теб знаем стойността на репутацията.
— Удивително обяснение, но чиста глупост. — Погледна го замислено. — Защо гледаше толкова враждебно, когато те открих?
Може би интимността на нощта, го накара да каже истината.
— Един джентълмен трябва високо да цени музиката, както изкуството и архитектурата, но не трябва да прахосва времето си с нея. Ако, не дай Боже, някой мъж с добро възпитание настоява да свири на инструмент, ще трябва да избере цигулката или пианиното. Джентълменът категорично не трябва да губи времето си с такъв плебейски музикален инструмент като уелската арфа. — Той дръпна една струна и плъзна пръстите си по металните корди с такова глисандо, че мелодията прозвуча като стон на плачеща, разбита от скръб, магьосница.
Тя потрепери от агонизиращия звук на арфата му.
— Предполагам, че цитираш стария граф. Но е трудно да се повярва, че не е харесвал музиката ти. Свириш и пееш великолепно.
Никълъс се облегна на стола и кръстоса крака.
— Повечето от уелските ми приятели биха предпочели да пеят, вместо да ядат. Циганите ще танцуват, докато краката им започнат да кървят. Дядо ми не поддържаше такива крайности. Фактът, че исках да свиря на арфа, беше доказателство за покварената ми кръв. — Той изсвири небрежно серия тъжни акорди. — Това беше една от причините да се науча да говоря уелски. Кимрийският е древен, примитивен език, език за войни и поети. Трябваше да го говоря, за да успея да оценя арфата.
— Къде се научи да свириш толкова добре?
— От един овчар на хълма, казваше се Тейм Телин.
— Томас Арфата — преведе го тя на английски език. — Веднъж го чух как свири, когато бях дете. Беше чудесен. Бих казала фантастичен, беше като арфиста на Луелин Велики, върнал се да напомни древната слава на уелсците.
— Може би Тейм наистина е завърнал се от древността велик поет — имаше нещо свръхестествено в него. Той направи тази арфа със собствените си ръце в средновековен стил. — Никълъс потупа издяланата
