Той измъкна друга картина. На нея се разкри в цял ръст портретът на стария граф. Макар бялата му коса да показваше, че е била нарисувана в края на живота му, позата му излъчваше енергия, а лицето му бе арогантно, както винаги. Внушителен мъж, но Клер знаеше, че Никълъс не би искал да го вижда всеки ден.
— Остави тази тук. Ще видя дали има нещо друго подходящо.
Клер намери два удивителни пейзажа, които заслужаваха да бъдат окачени на приземния етаж. Последната картина беше отново портрет и лицето, нарисувано на конопеното платно, принадлежеше на самия Никълъс. Той бе позирал на кон с ловджийско куче до краката. Клер затаи дъх, неспособна да устои на безгрижния чар на красотата и на жизнерадостната младост. Това беше Никълъс, очаровал я в детските й години.
После се намръщи объркана. Дрехите му бяха много старомодни, а и боята не беше достатъчно тъмна.
— Да не би това да е бащата на милорда?
Уилямс клекна и се вторачи в гравираната табела на рамката.
— Преподобният Кенрик Дейвис. — Икономът се изправи. — Той напусна дома, преди да започна работа тук. Отначало си помислих, че това е господарят Никълъс.
— Закачи я над камината, която е най-близо до коридора и постави лейди Трегър над другата. — Клер я изтри от праха с полата си. — Ако имаме късмет, можем да привършим подреждането на салона, преди лорд Абърдар да се върне от Суонзи.
И когато се върнеше, тя искаше да бъде там, за да види реакцията му при вида на портрета на отдавна мъртвата му съпруга.
7
Късното следобедно слънце надничаше в прозорците, когато приключи пренареждането на салона. Клер благодари на всички, които бяха помагали, и ги освободи за деня.
Преди да се качи горе, за да се изкъпе, тя огледа салона за последно. Можеше да изтъкне, че стените се нуждаят от пребоядисване, а тапицериите са загубили първоначалния си блясък, но общият ефект беше удивителен. Надявайки се, че Никълъс ще остане доволен, тя излезе във фоайето и въздъхна щастливо. Новата готвачка, госпожа Хауел, беше работила през целия ден и апетитните миризми на печено месо и хляб се носеха из къщата.
За нейна изненада графът избра точно този момент да влезе през вратата, без шапка, разрошен от вятъра и с навит камшик за езда в ръка.
— Здравей, Клер — каза той с усмивка. — Ползотворен ли беше денят ти?
Разтревожена, тя се чудеше защо ботушите му са кални. Въпреки това с фрака си за езда той беше елегантен, а изцапаната й рокля беше безвкусна и старомодна. Животът не беше честен. Искаше й се да беше закъснял с един час, но отвърна:
— Много. А твоят?
— Намерих инженера, построил повечето от релсите за вагонетките в Мъртър Тайдфил и открих добро място за крайбрежния вълнолом. Ще ти разкажа повече на вечеря. — Той подуши във въздуха. — Мирише много вкусно. Явно готвачката си я бива.
— Да, и това не е единственият ми успех. — Тя му махна да я последва в салона, опитвайки се да не изглежда толкова нервна, колкото се чувстваше.
Той пристъпи вътре, после рязко спря и тихо подсвирна от удивление.
— Мили Боже, мястото е станало толкова свежо и приятно, трудно е да се повярва, че това е Абърдар. Как успя да се справиш с толкова много работа за такова кратко време?
— Няма да си приписвам чужди заслуги. Идеята беше на Уилямс, а работата на слугите, които наех тази сутрин. — За да си вдъхне кураж, тя добави: — Одобряваш ли резултата?
— Много. — Никълъс й се усмихна и заразглежда обстановката. Докосвайки разцъфналите ароматни карамфили във вазата, той попита: — Къде намери тези цветя толкова рано пролетта?
— Не знам дали ще повярваш, или не, но са от оранжерията на Абърдар. През последните четири години градинарят е продължавал да отглежда цветята и зеленчуците, тъй като никой не му е казал да спре.
Графът изглеждаше изумен.
— Старият Айоло с кльощавите крака? — Когато Клер кимна, той измърмори: — Тъжно е, когато си помисля колко много власт съм имал над Абърдар, без дори да мисля за това място. Айоло, Уилямс, останалите от персонала, слугите, които са изпълнявали задълженията си през годините — не заслужавам такава вярност.
— Не, не я заслужаваш — съгласи се Клер с нотка на хаплив укор. — Ако това ще те успокои, верността им е била повече към заплатите им, отколкото към твоята персона. И тъй като вярвам, че Айоло е продавал неизползваните цветя на пазара в Пенрийт, няма какво да се тревожиш.
— Все пак… — гласът на Никълъс секна, когато видя портрета на Кенрик Дейвис. След продължително мълчание той тихо изрече: — Баща ми?
— Така пише на гравираната табела. Картината беше на тавана. Никога ли не си я виждал преди това?
— Никога. Вероятно дядо ми го е преместил горе, когато е лишил баща ми от наследство. — Той съсредоточено разглеждаше картината. — Виждам защо присъствието ми никога не бе оспорено.
— Спомняш ли си баща си?
— Малко. Смееше се много. Предполагам, че животът му като циганин е бил само игра. Забавлявал се е, но ако не бе умрял от треска, наистина мисля, че щеше да се върне в света на белите.
Той се извърна и бавно се заразхожда из стаята.
— Харесвам начина, по който си подредила мебелите, на малки групи за уединени разговори. Придава на стаята изключително въздействие на интимност.
Клер остана доволна — това беше една от нейните идеи. Тя се движеше до него, наблюдаваше изражението и реакциите му, искаше да разбере какво му харесва най-много. Никълъс очевидно оценяваше промените, леко плъзна длан по лъскавата повърхност на дървената маса, забоде навития си камшик дълбоко във възглавницата на стола, използва върха на ботуша си, за да изпробва дебелината на великолепния персийски килим, който бяха свалили от тавана.
Извръщайки поглед към Клер, той отвори уста, за да каже нещо, но замръзна на мястото си.
— Откъде, по дяволите, измъкнахте това?
Гневът му беше толкова неочакван, че Клер се скова за миг. После си спомни, че стои под портрета на лейди Трегър. Тя преглътна и измърмори:
— От тавана.
Никълъс вдигна камшика за езда и замахна към нея с дива ярост. Клер остана с отворени уста и инстинктивно вдигна ръка да защити лицето си.
Чу се тих свистящ звук, последван от силен яростен удар. Клер не усети нищо и за миг, объркана, се чудеше дали не е ударена и вцепенена от уплаха.
И едва когато Никълъс дръпна камшика обратно и замахна отново, Клер осъзна, че не тя е прицелът. Разрезите жестоко разсичаха нарисуваното лице на починалата му съпруга.
Той изсъска:
— Махай това оттук. Веднага!
Извърна се и излезе от стаята, затръшвайки вратата с такава сила, че стъклените висулки на лампионите се раздрънчаха.
Зашеметена, Клер се отпусна върху стола. Очакваше той да реагира на портрета с изненада, може би със скръб и беше подготвила кратка реч за сполетялата го загуба и продължаването на живота. Но тази ярост разби предишните й представи. Възможно бе реакцията да е резултат от скръб и вина на съпруг — но не и изражението на лицето му, което повече пламтеше от омраза, отколкото от любов.
С разтреперани ръце тя позвъни на Уилямс. Той бързо се появи с мрачно лице.
— Негова светлост не хареса ли подредбата?
