— Има една жена в Пенрийт, която е работила в Абърдар като помощник-готвачка, преди да се ожениш. Не е напълно обучена, но винаги, когато съм яла в дома й, храната е била чудесна. И може да приеме работата — съпругът и загина в рудника миналата година.
Никълъс загреба с лъжичка тайнственото вещество в чинията си. Беше кафяво и хлъзгаво.
— Какво е това? Не, не ми казвай. Бих предпочел да не знам. Ако можеш да придумаш и доведеш вдовицата утре тук, ще ти бъда дълбоко благодарен.
— Ще видя какво мога да направя. — Клер сбърчи нос при вида на студеното, посивяло и меко, брюкселско зеле. — Самата аз съм заинтересована от резултата.
След още няколко минути ентусиазирано дъвчене Никълъс успя да проговори:
— Сега, когато имаше време да помислиш, реши ли как ще обновиш къщата?
— Разгледах приземния етаж. Основно чистене и изнасяне на някои мебели ще свърши чудесна работа. — Клер хапна за опит от една ябълка, която изглеждаше не само вкусна, но и годна за ядене. — Не искам да променям радикално нищо. Когато се ожениш повторно, сигурна съм, съпругата ти ще има свои собствени планове.
Никълъс така тръшна чашата с вино на масата, че едва не я счупи на парчета.
— Не се тревожи за това. Никога няма да се оженя повторно.
Клер долови непозната досега мрачна нотка в гласа му, а лицето му беше помръкнало като гръмоносен облак. Имаше вид на мъж, който бе обичал съпругата си и скърби дълбоко.
Покойната Каролайн, виконтеса Трегър, беше дъщеря на граф и бе получила титлата и богатството след своята женитба. През месеците, когато живя в Абърдар, тя рядко слизаше в селото, но веднъж Клер я беше видяла да язди. Съпругата на Никълъс беше висока, представителна блондинка, толкова удивително красива, че караше хората да се вторачват в нея. Не се учудваше, че загубата й все още мъчи Никълъс. Скръбта му трябва да е била утежнена от вината на собствената му роля за преждевременната смърт на съпругата му.
Клер отново се почуди какво действително се бе случило през онази съдбоносна нощ, когато старият граф и лейди Трегър бяха починали. Беше й трудно да повярва, че Никълъс е бил чак толкова луд от страстно желание, за да пренебрегне благоприличието и да вкара в леглото си съпругата на дядо си. Втората графиня, Емили, беше само няколко години по-възрастна от заварения си внук, но макар да е била привлекателна, едва ли можеше да се сравнява с Каролайн.
Освен ако… може би Никълъс е мразил дядо си толкова силно, че е искал да нарани стария мъж по най-жестокия начин, който е можел да си представи.
Мисълта, че Никълъс вероятно е прелъстил графинята с такива низки подбуди преобърна стомаха на Клер. В съзнанието й неочаквано се завъртя калейдоскоп от страховити картини: Никълъс и съпругата на дядо му, хванати на мястото на прегрешението; старият граф — повален от смъртоносния сърдечен удар, Каролайн — разтърсвана от ужас, за да намери смъртта си, бягаща от чудовището, за което се е омъжила.
Ако това се бе случило, то Никълъс беше морално отговорен за смъртта на съпругата и на дядо си, дори да не ги е убил със собствените си ръце. Клер все още не можеше да повярва, че е постъпил толкова долно. Макар да беше див, тя не бе забелязала някаква злонамереност в него.
Но беше възможно, и тя вярваше, че той е действал по-скоро импулсивно, отколкото с обмислена порочност. Ако неволно е причинил нещастието, би имал предостатъчно причини да се чувства виновен.
Отвратена, тя бутна чинията си встрани.
Без да долавя мрачните й мисли, Никълъс каза:
— Съгласен съм. Това не може да се яде.
За момент Клер се почувства объркана — беше невъзможно да върже кошмарните си видения с жизнерадостния палав мъж, който седеше срещу нея. Съвсем ясно разбра, че ако издържи три месеца в компанията му, ще трябва да прогони слуховете за неговото минало от главата си. В противен случай щеше да полудее. Никълъс вече се беше намръщил, наблюдаваше я, чудеше се какво не е наред. С усилие тя успя да каже спокойно:
— Ще си ходя.
Той се напрегна.
— Ще прескоча убежището. Намирам, че си много по-интересна — точно каквато трябва да бъде една любовница.
— В този момент не се намирам за много интересна. — Тя стана. — Сега мога ли да се прибера в стаята си, или задължението да ти правя компания цяла вечер е част от нашето споразумение?
Той също стана.
— Не мисля, че ще бъде честно да те насилвам да понасяш компанията ми през цялото време — но ако имаш желание, бих искал да останеш. Още е много рано.
В гласа му имаше нотка, изпълнена с копнеж. Може би бе самотен. И нищо чудно, след като нямаше приятели или семейство в Абърдар. Все пак предполагала, че може да страда от самота.
Състраданието се оказа по-силно от нуждата й за усамотение.
— Как се забавляват модерните хора вечер? — Забелязвайки блясък в очите му, тя бързо добави: — Не, няма да направя това, което си мислиш.
— Не само умна, но и проницателна. Е, щом нищо друго не ни остава, нека да поиграем билярд.
— Не си ли чувал за почтени занимания? — колебливо попита тя. — Четенето би било прекрасен начин да прекараш вечерта.
— Друг път. Не се тревожи — в билярда няма нищо неморално. Единствената причина някои твои непорочни приятели да порицават играта е заради риска да попаднат в лоша компания. — Устните му потръпнаха. — След като вече ми се натрапи, не виждам с какво няколко игри билярд могат да влошат положението ти.
Тя усети, че се смее тихо, когато той взе разклонения свещник и я изведе от стаята. Установи със съжаление, че истинската опасност не беше лошата компания, а смехът. Щеше да бъде трудно да се справя с това, когато настанеше време да напусне Абърдар.
6
Стаята за билярд беше в най-отдалечената част на къщата. Докато Клер запали свещите върху полилея, спускащ се от средата на тавана, Никълъс накладе огъня в камината, за да затопли влажния пролетен въздух. После издърпа кадифената покривка от масата. Във всички посоки се разхвърча прах и Клер закиха.
— Съжалявам. — Сгъна покривката и я сложи в ъгъла. — Нов провал в домакинството.
— Започвам да си мисля, че ролята на домакиня няма да ми остави време да бъда любовница.
— Мога да живея и в прах — неочаквано измърмори той.
Клер неволно се усмихна, което очарова Никълъс. Пораждането и улавянето на тази усмивка беше като опитите да докоснеш малко срамежливо жребче — ключът беше в търпението.
Никълъс извади от шкафа комплекта топки от слонова кост и ги постави върху масата, покрита с тънко сукно.
— Каква щека искаш: жезъл или стик?
— Каква е разликата?
Подаде й жезъла, който представляваше метален прът с разширен гладък дървен връх.
— Този начин на игра вече е остарял. Топката повече се бута, като при хазарта, ако си чувала. Играчът, който използва жезъла, не трябва да се навежда. — Той доближи щеката до билярдната топка и демонстрира бутането, като изпрати набелязаната топка в ъгловата дупка на билярдната маса.
— А със стика?
Никълъс свали фрака си, за да може да се движи по-свободно, после се наведе, прицели се и удари. Билярдната топка се сблъска с червена топка, която преди да падне в отвора на билярдната маса, тласна и друга, която също се завъртя и влезе в дупката.
— Играта със стика позволява повече гъвкавост и контрол. Както забелязах, предпочиташ жезъла —
