отвърна на поздравите им и направи някои подходящи забележки — „Успя да научиш изваждането, Иънто. Чудесно!“ — тя се приближи и прегърна Марджед.
— Как се справяш?
Засмяна, приятелката й приседна на ръба на очукания чин.
— Вчера си мислех, че няма да оцелея.
— Лорд Абърдар иска да влезе в мината, за да види условията там, а не би искал Джордж Мадок да знае за това. Дали Оуен — каза мрачно Клер — ще има нещо против да го заведе?
Марджед прехапа устни.
— Ако Мадок разбере, Оуен може да си има неприятности.
— Знам, че е опасно — призна си Клер, — но ако се случи най-лошото и той бъде уволнен, сигурна съм, че негова светлост лордът ще му намери друга работа. Не казвай на никого освен на Оуен, но Абърдар спомена, че иска отново да отвори и развие каменната кариера за шисти.
— Значи успя, Клер! Клер, това е чудо.
— Малко е рано да се радваме. Той заяви също, че ще говори с лорд Майкъл Кениън за мината, но мисля; че иска да види сам проблемите, вместо да се доверява на думите на една жена.
— Ще бъде добре да иде в рудника: иначе никога няма да разбере. — За момент Марджед се замисли. — Мадок винаги се прибира вкъщи за час-два по обяд, така че утре ще е удобно да заведат негова светлост в рудника. Тази вечер ще говоря с Оуен, когато се прибере вкъщи. Ако има проблем, ще изпратя съобщение в Абърдар, но ако не го получиш, доведи лорда там на обяд. — След като уточниха подробностите, тя извърна яркосините си очи към Клер. — Как се справяш с графа демон?
— Досега добре. — Клер взе едно подсолено паче перо за писане и джобното ножче от бюрото и механично започна да остри. — Не беше много доволен, че реших да приема предизвикателството му, но прие присъствието ми с благоприличие.
— Какво ще правиш?
Ножчето трепна и Клер едва не се поряза.
— Както изглежда, ме провъзгласи за домакиня. Даде ми право да наема персонал, да изчистя и пренаредя къщата, за да стане по-удобна за живеене.
— Какво мисли за всичко това Рийс Уилямс?
— Тази сутрин, преди да дойда до Пенрийт, говорих с него и той е възхитен. Доста му е трудно да се грижи за тази огромна къща само с две прислужници. — Тя отново започна да остри перото. — Прекарах сутринта в селото и наех хора за временна работа, които ще имат възможност да останат за постоянно, ако графът реши да остане в къщата.
— Сигурна съм, че не ти беше трудно да намериш желаещи.
Клер кимна.
— Не само приеха, но всички тръгнаха за Абърдар веднага след като говорихме. На Рийс Уилямс му трябват най-малко дузина души, които да мият и бършат прахта, а госпожа Хауел е наета в кухнята. Дори и да не пренареждаме къщата, то тя поне скоро ще бъде изчистена.
— Направи ли нещо лорд Абърдар, с което да потвърди репутацията си на развратник?
Ножът разцепи перото на две.
— Съжалявам… съсипах ти перото. — Клер внимателно го остави обратно на бюрото. — Според мен има вид повече на самотник, отколкото на развратник. Вероятно продължава да скърби за съпругата си. Както изглежда, ме иска заради компанията — някой, с когото да се заяжда.
— Звучи по-интересно от домакиня.
— О, щях да забравя. Срещнах „странните животни“ и те са пингвини — много очарователни същества. Лорд Абърдар каза, че можем да доведем децата да ги видят.
— Чудесно! След няколко седмици, когато времето се оправи, можем да организираме пикник. Няма да има никакъв проблем да дойдем с няколко каруци.
След това те прехвърлиха разговора върху училището. След като Клер отговори на въпросите на Марджед, си тръгна към Абърдар.
Когато пристъпи във фоайето, работата беше в разгара си. Коридорът и близкият салон бяха изпълнени с упорито работещи хора уелсци, до един пееха в хор с умение и с ентусиазъм. Музиката придаваше празнична атмосфера на дейността им и за кратко даде възможност на Клер да си представи какво би представлявал един оживен Абърдар.
Докато се оглеждаше слисано, Рийс Уилямс се извърна от полирания меден свещник и я поздрави. Никога не беше виждала сериозното му лице толкова въодушевено.
— Къщата се оживи — гордо каза той. — Реших да последвам съвета ви и да съсредоточа усилията върху фоайето и салона. Това ще направи най-голямо впечатление.
— То имаше въздействие и върху мен. — Клер поклати глава от удоволствие, когато пристъпи в салона. — Учудващо колко много е помогнало изнасянето на грозните мебели и украси. — Толкова много неща бяха извадени, че вече имаше празни пространства, които трябваше да бъдат запълнени. — Графът спомена, че горе на тавана са складирани разни мебели. Има ли нещо подходящо за салона?
— Има няколко чудесни неща. Искате ли да ви заведа? — Икономът закачи парцала за полиране на дръжката, пое бонето и шала на Клер и я поведе нагоре по стъпалата. — През последните години, докато къщата ставаше все по-мрачна, понякога си мислех какво бих направил с това място, ако беше мое. Разположението и пропорциите на стаите са прекрасни и с малко усилия Абърдар щеше да стане великолепен. Но не можех да направя нищо без позволението на милорда.
Клер се усмихна. Беше чудесно: Уилямс не само че имаше желание да изпълни заповедите й, но и продължаваше да се отнася към нея с искреността на приятел от Пенрийт. Не можа да устои на възможността да научи повече и попита:
— Какво представляваше лейди Трегър?
Изражението на иконома стана безстрастно.
— Наистина не мога да кажа, госпожице Морган. Тогава бях помощник-иконом и много рядко виждах нейна светлост. Разбира се, тя беше много красива. — След кратка пауза добави: — Искате ли да видите портрета й?
— О, да. Не знаех, че тук има такъв.
— Старият граф го поръча след бракосъчетанието на внука си. — Уилямс изведе Клер от огромния таван и я въведе в друг, по-малък. Грамадна дървена решетка се простираше по дължината на едната стена, позатулена от покрити с платна правоъгълни рамки. — Накарах дърводелеца да я направи, за да запазим по-дълго време тези картини.
Измъкна една и издърпа хартията, с която бе обвита, после вдигна фенера, за да освети картината. Беше великолепен портрет на млада жена в костюм на гръцка нимфа. Тя стоеше с развети от вятъра златисти коси сред ливада, изпълнена с цветя, а бялото облекло подчертаваше чувствената й фигура.
Клер изучаваше безукорното лице, студените зелени очи и леката усмивка, която загатваше за нещо тайнствено. Това беше жената, която се бе омъжила за Никълъс и бе споделяла леглото му, а сега изпълваше нощите му със скръб и чувство на вина.
— Веднъж видях лейди Трегър отдалече, но тук тя е дори по-прекрасна, отколкото си я спомням.
— Никога не съм виждал толкова красива жена — просто отвърна Уилямс.
— Защо портретът е тук, а не долу?
— Знам, че графинята качи портрета горе, преди да затвори къщата и да се премести в Лондон.
Явно Уилямс говореше за Емили Дейвис, втората съпруга на стария граф. Обичала ли бе тя непокорния внук на съпруга си и ревнувала ли е от изящната съпруга на Никълъс? Това се разбираше от заточаването на портрета в този далечен скрит ъгъл.
Клер помръкна. Къщата бе видяла твърде много тъмни страсти, може би бе време някои от тях да се появят на дневна светлина.
— Този портрет ще стои много добре над камината в салона. Да го занесем долу.
Уилямс запротестира, но после промени решението си.
— Много добре, госпожице Морган. — След като помисли за миг, той предложи: — Искате ли да поставим и тази над другата камина? Преди е висяла в салона. Вдовицата я качи тук заедно с тази на лейди Трегър.
