Никълъс замислено извърна поглед към нея.
— Толкова ли е ужасяваща перспективата да те целуна? Досега не съм имал оплаквания. Даже обратното.
Гърбът й опря стената. Нямаше накъде повече да отстъпва.
— Хайде, направи го — напрегнато изрече тя.
Изведнъж прозрението проблесна в очите му. Той постави ръка под брадичката й и я вдигна така, че тя да може да го гледа право в очите.
— Клер, някога целували ли са те… от любов?
Без да може да отрече унизителния факт, тя отвърна:
— Нито един мъж не е пожелавал това.
И в това, както при билярда, той прояви благородство, без да осмива неопитността или страха й.
— Гарантирам ти, че има мъже, които мечтаят да те целунат, но ти си ги уплашила толкова, че никой не е посмял да опита. — Той започна да разтрива устните й с палец. — Отпусни се, Кларисима. Моята цел е да те убедя, а не да те измъчвам.
Ритмичните му движения бяха дълбоко чувствени, а ефектът — дори по-замайващ от предния ден, когато разпусна косата й. Устните й омекнаха, откликнаха се и тя инстинктивно докосна палеца му с език. Усети солта и мъжествеността, после се изчерви от смущение, когато осъзна дързостта на поведението си.
Без да обръща внимание на лекото й отдръпване, той каза:
— Ако това е първата ти целувка, ще започна просто. В края на краищата пред нас са три месеца. — Той нежно премести ръце върху раменете й и наведе глава.
Лицето й се напрегна, тялото й се скова срещу атаката му. Но вместо да я целуне по устата, той притисна устни върху нежната кожа в основата на шията й.
Клер се задъха, а пулсът й се ускори от натиска на устните му. Мислеше си, че е готова за отпор, но усети, че не може да се защитава срещу неочакваната ласка. След топлата и влажна диря на езика му я обхванаха страстни тръпки, които се спускаха надолу, изгаряха я и затрептяха в най-чувственото място на тялото й.
— Кожата ти е прекрасна — промълви той, докато устните му се плъзгаха по пламналите извивки между гърлото и рамото й. — Келтска коприна, гладка, съблазнителна.
Предчувстваше, че ще направи нещо, но нямаше представа какво. Колебливо постави ръка на кръста му, усещайки изпънатите мускули под нежната батиста на ризата му.
Топлият му дъх галеше ухото й. Той леко захапа меката долна част на ухото й. Зъбите му чувствено контрастираха с нежността на устните му. Пръстите й неспокойно се плъзгаха по гърба му.
Когато започна да гали раменете й, тя затвори очи и се остави да я понесе в чувственото море. Кичури коса се спуснаха върху раменете й, нежно докосващи при движението си пламтящата й плът. Струваше й се, че е направена от мек и податлив восък.
Усети леко издърпване зад врата си, после плъзгащите се пръсти по-надолу, отворената длан, палеща кожата на раменете й. Сякаш я поля със студена вода. Тя осъзна, че той разкопчава копчето, прикрепящо горната част на роклята й. Когато започна да разкопчава и следващото копче, тя рязко се отдръпна от него.
— Не е ли време да приключим с целувката? — попита тя с далечно подобие на спокойствие. — Стига толкова.
Той не направи опит да я спре. Може би само дъхът му бе по-учестен, но иначе не изглеждаше развълнуван от прегръдката.
— Целувката свършва, когато някой от участниците реши, че трябва — меко отвърна той.
— Чудесно. Днешната целувка приключи. — Протегна ръце назад и се закопча с разтреперани пръсти.
— Нима това бе толкова лошо, Кларисима? Стори ми се, че ти беше приятно.
Не й се искаше да му отговаря, но честността я принуди да си признае:
— Аз… не съм казала, че не ми хареса.
— Все още ли се страхуваш от мен?
Докосна падналата й коса с нежността на пеперуда. Тя затвори очи за миг, после ги отвори и срещна втренчения му поглед.
— Аристофан е казал, че момчетата хвърлят камъни по жабите на шега, но жабите наистина умират. Ще разрушиш живота ми, ще го разпилееш по вятъра, а после ще си заминеш, без дори да се замислиш върху това. Да, милорд, плашиш ме.
За секунди остана смълчан.
— Само твърдите неща са чупливи. Вероятно и твоят живот се нуждае от разбиване.
— Звучи ми много дълбокомислено. — Устните й се свиха. — Животът ти бе разбит преди четири години. По-добър или по-щастлив си от това?
Той помръкна.
— Определено е време да си лягаме. Утре ще ходя до Суонзи, така че ще се видим за вечеря. — Вдигна, прашната кадифена покривка и я метна върху масата.
Клер взе малкия свещник от рафта и напусна стаята с крачки, които повече приличаха на бягство. Не спря, докато не стигна до спалнята си. Заключи вратата, остави светилника и се отпусна в тапицирания стол, притискайки слепоочията си.
Беше минал един ден и една целувка. Как, за Бога, щеше да оцелее след още деветдесет?
Не само се забавляваше в обятията на мъж, който не бе неин съпруг и имаше напълно безчестни намерения, но не можеше да спре копнежа по прегръдката на следващия ден. Заради спасението на душата си трябваше незабавно да напусне Абърдар. Селото можеше да се справи само. Никой не беше я молил да се жертва за Пенрийт, нейна собствена идея бе да изпълни този дълг.
Решението да си тръгне успокои разгорещената й глава. Графът можеше да помогне на стотици хора и щеше да бъде лудост да ги лиши от тази помощ заради нервните си пристъпи на стара мома. Беше се уплашила от новото преживяване, но утре щеше да покаже по-малко чувствителност към желанията му.
След като се преоблече с памучната си нощница и сплете косата си в дълга плитка, тя се качи върху огромното легло и се застави да заспи. Щеше да се нуждае от цялата си сила, за да не отстъпи пред графа демон.
Никълъс стоеше пред камината и разсеяно се взираше в догарящите въглени. Къщата не изглеждаше толкова мрачна в нейно присъствие, но тя доста го разстройваше. Това вероятно се дължеше на факта, че той не беше привикнал с невинността. Съчетанието от неопитност и хладнокръвие у Клер беше странно привлекателно. И за момент, преди здравият й разум да се възвърне, тя се бе отдала на допира му, толкова копнежно, като обърната към слънцето върба.
Искаше да бъде този, който щеше да я научи, че желанието не е грях. И искаше, проклет да бъде, да го направи още тази вечер.
Като изруга споразумението, което му пречеше да пристъпи към по-смели опити да я прелъсти на следващия ден, той неспокойно забарабани с пръсти по мраморната полица на камината. Споменът за широко отворените очи на Клер и за копринената й кожа му пречеше да заспи.
Изведнъж той наведе глава и се засмя. Може би беше разочарован, но също така се чувстваше по- пълен с живот, откогато и да било. И това се дължеше на неговата методистка-кокетка.
Клер тихо отвори вратата на училището и пристъпи в обикновената, с бели варосани стени, стая. Повечето ученици работеха самостоятелно, докато Марджед обясняваше с тих глас урока по аритметика на най-малките деца.
Всички извърнаха глави при влизането на Клер и стаята мигновено се изпълни с шепот и кикот. Марджед също вдигна поглед. Тя се усмихна и обяви, както винаги:
— Време е за обяд. Поздравете госпожица Морган и можете да излезете.
Освободените деца се струпаха около Клер, сякаш бе отсъствала месеци, а не ден и половина. След като
