всичко пред очите му се замъгли и коленете му се подвиха. Опита се да протестира, но Оуен го блъсна във ведрото и уви ръцете му около едно от повдигащите въжета.
Щом го напъха във ведрото, Оуен силно дръпна сигналното въже. Звънецът слабо иззвъня и Никълъс започна да се издига към повърхността, проклинайки се разярено за безпомощността си. Под него бедствието приближаваше. Въздушна вълна проникна в шахтата, ведрото силно се блъсна в стената.
Веднага щом стигна повърхността, Никълъс изскочи и закрещя:
— Спускай това нещо долу! Избухна експлозия, може да погуби Оуен.
Джейни Харкин мигновено се подчини. Обезумял, опитващ се да ускори спускането на ведрото, Никълъс се втурна към коня и използва известните му цигански магии, за да убеди животното да побърза.
Но беше много късно. Под тях земята се разтърси, облаци задушлив пушек изригна нагоре.
Силният взрив изхвърли ведрото във въздуха като ракета. Откъснато от придържащите го въжета, то тупна на земята на около десетина метра. Докато Никълъс гледаше втрещен, шахтата се сгромоляса и блъвна гъсти валма прах и пушек.
Катастрофата, която всички предричаха, накрая връхлетя мината в Пенрийт.
24
Взривът бе чут из цялата долина. Силни, здрави мъже от километри разстояние се стекоха към мината, за да участват в спасителните операции. И тъй като Байчън беше безвъзвратно затрупана, Никълъс побягна към главната шахта и се присъедини към групата спасители, които слязоха под земята. Макар няколко мъже да го разпознаха, изглеждайки го изненадано, никой не повдигна въпроса, дали има право да бъде там. В рудника той не беше граф, а само още две ръце за помощ.
В района на бедствието Никълъс с часове размества и отстранява струпаните скали, докато ръцете му се израниха, а мускулите му затрепериха от изтощение. Той успя да пропълзи в образувана кухина от натрупани отломки и измъкна един младеж, който беше все още жив. Повечето от откритите миньори не се нуждаеха от помощ.
След многобройни часове на трескава работа някакъв новопристигнал мъж го пое и го поведе обратно към шахтата, като му говореше, че се нуждае от почивка, защото, ако не го направи, ще им бъде по-скоро в тежест. Когато Никълъс се изкачи на повърхността, откри, че мъглата се бе вдигнала, слънцето залязваше и обливаше долината е кървавочервена светлина. Някъде наблизо властен глас заповяда нещо, но Никълъс беше твърде уморен, за да успее да разбере думите му.
Когато извърна отново поглед, друг приятел го поведе към масата с натрупани сандвичи и силен чай. Само при мисълта за храна стомахът му се преобърна, но той прие голяма чаша с горещо кафе, която някой му пъхна в ръката. Беше с прекалено много захар, но топлата подсладена напитка малко му проясни разума. И макар да имаше много рани и изгаряния, той не чувстваше болка. Изобщо не чувстваше нищо.
Мястото гъмжеше от хора. Някои трескаво работеха, повечето бяха роднини на миньорите и се надяваха да чуят добри новини за затрупаните мъже. Едни плачеха, други чакаха мълчаливи и сковани. Никълъс никога, до края на живота си нямаше да забрави техните лица.
Не се изненада, когато видя Клер. Като остров на спокойствие в центъра на хаоса, тя се грижеше за храната на работниците. И макар да беше на около петдесет метра, вероятно бе усетила погледа му, защото извърна глава. За момент очите им се срещнаха и съзряха един в друг чувство на вина и разкаяние, което измъчваше и двамата. Той рязко се извърна, знаейки, че в сегашното му състояние на слабост тя лесно щеше да преодолее неговата съпротива. Ако това се случеше, той щеше напълно да изгуби същността си и се предаде.
Като насън се насочи към жертвите от катастрофата — две редици трупове лежаха на земята, покрити с празни чували. Преброи ги — двадесет и осем. Докато гледаше като втрещен, положиха нов мъртвец в края на редицата. Тялото беше неузнаваемо обгорено, но обезумяла от тревога, една жена коленичи, огледа верижката, после зави от скръб. Когато покриха тялото, по-възрастен мъж я отведе, сълзи се стичаха върху лицето му.
Съкрушен, той се извърна и се озова лице в лице с Марджед Морис. На шестнадесет години тя беше най-хубавото момиче в долината, а сега се бе превърнала в прекрасна жена. Но в този миг лицето й беше измъчено и изглеждаше много по-стара. Тя промълви:
— Оуен го няма. Има… има ли някакъв шанс да го открият?
Никълъс предпочиташе да бе умрял в мината, отколкото да отговори на въпроса й. Но й дължеше този отговор, защото само той знаеше къде беше Оуен по време на взрива.
— Не мисля, Марджед — измъчено рече той. — Шахтата Байчън е блокирана и галериите около нея трябва да са се срутили. — Гърлото му се присви. Като преглътна трудно, той добави: — Миньорите не се надяват да открият оцелели в тази част на мината.
За миг тя остана неподвижна и само се взираше в него, зачуден дали го бе разбрала. После видя как цялото й тяло се разтресе.
Не успял да понесе болката в очите й, той я издърпа в прегръдката си, повече за собствена утеха. Тя се притисна, вкопчи се в него като удавница, ридание разтресе слабото й тяло.
С болезнени сълзи в очите Никълъс хрипливо изрече:
— Никога няма да липсва нещо на теб и децата, Марджед. Давам ти клетва. — Дори след като изрече това, знаеше колко жалка е утехата му, ако въобще парите можеха да заместят мъртвия съпруг и баща.
Клер се приближи с мрачно лице. Над раменете на Марджед Никълъс й отправи поглед с отчаяна молба. Разбирайки го много добре, тя се приближи до приятелката си и нежно каза:
— Ако има добри новини, незабавно ще ти съобщим. Сега ще те отведа вкъщи. Децата имат нужда от теб.
Марджед се изправи бавно и прокара длани през лицето си.
— Разбира се, трябва да отида при децата. И трябва да ка… кажа на майката на Оуен — мрачно продума тя. За миг ярост проблесна в очите й. — Никога няма да позволя на синовете си да работят тук. Никога! — Като хвана ръката на Клер, извърна се и те се отдалечиха.
Никълъс се взираше в двете жени, докато се скриха в тълпата. Почти се беше стъмнило и вече бяха запалили фенери. С блещукащите светлини мината му напомни на зловеща средновековна картина на ада.
С натежало сърце той се приближи до главната шахта и се присъедини към групата мъже, които се връщаха в рудника след кратка почивка. Покрити с черен въглищен прах, те почти не се различаваха един от друг. Никълъс знаеше, че изглежда като тях.
Докато чакаше да слезе, познат глас изсъска:
— По дяволите, какво правиш тук, Абърдар? Махай се от собствеността ми!
Никълъс се извърна и видя Майкъл Кениън да бърза към него. Той смътно осъзна, че беше чул гласа на Майкъл — този, който даваше нареждания и организираше спасителните работи много ефективно и хладнокръвно, което беше усвоил по време на боевете.
— Овладей гнева си, докато всичко това приключи — отпаднало изрече Никълъс. — Дотогава се нуждаеш от всяка помощ, която можеш да получиш.
Другият мъж отвори уста за язвителен отговор, но Никълъс го изпревари и вдигна ръка.
— Майкъл, затвори проклетата си уста.
Ярки петна от ярост избиха по бузите на Майкъл, но той не проговори. С присвити в тънка черта устни той се извърна и се отдалечи.
И Никълъс се върна в мината.
След като заведе Марджед в дома й, Клер не видя Никълъс два дни след експлозията. Това стана чак когато Луис, каруцарят, който разнасяше различни неща в околността на Пенрийт, докара в безсъзнание графа. Когато Рийс Уилямс повика Клер, тя се скова от уплаха, виждайки състоянието му. Не само бе с разкъсани дрехи и мръсен, но кървави петна покриваха ръцете и дрехите му.
Забелязал загрижеността й, Луис я успокои:
— Не е наранен, госпожице Морган, само е в несвяст от умора. — Той кимна одобрително. — Графът може да е циганин, но е добър човек. Не се страхува да омърси ръцете си. Не е спал два дни, така казват, но
