човешкото тяло все пак трябва да почине.
Уилямс и портиерът вдигнаха Никълъс от сламата, постлана в каруцата. Като видя изражението на Клер, икономът я утеши:
— Не се притеснявайте, госпожице. Ще се погрижим добре за него.
И понеже знаеше, че само ще им пречи, тя отново се извърна към каруцаря:
— Колко са жертвите, господин Луис?
Той направи гримаса.
— Тридесет и два трупа, няколко дузини ранени, а петима все още липсват. Едва ли има семейство в долината, което да не е пострадало. Не се надяват да намерят повече живи. Спасителният екип ще продължи да търси тела, но утре редовната работа отново ще започне в тази част на мината, която не е засегната.
Животът трябваше да продължи, мрачно си помисли Клер; без съмнение Мадок и лорд Майкъл не биха искали да губят повече от печалбите си в бавене.
— Благодаря, че докарахте лорд Абърдар в дома му. — Тя се поколеба, зачудена дали беше очаквал по-осезаема награда.
Като предусети мислите й, Луис каза:
— Няма нужда, госпожице Морган. Лорд Майкъл Кениън се грижи за мен. Не само не е груб с нас, но е и честен. Слиза няколко пъти под земята. — Гласът му поверително се сниши. — Мъжете се надяват, че сега той ще започне да управлява мината. Джордж Мадок никога нямаше да издържи толкова дълго в спасителните работи.
И така все пак лорд Майкъл имаше някои добри качества и сега щеше да се опита да откупи вината си. След като се сбогува с каруцаря, Клер се прибра вътре и нерешително се повъртя във фоайето, чудейки се какво да прави. И тя беше работила дълги часове след експлозията. Освен че организира изхранването на работниците от спасителните групи и изпълни основни медицински грижи, беше ходила по домовете на някои приятели, бе им предложила и утеха, и материална помощ.
По-рано през деня я беше връхлетяло изтощението. След като спа три часа, тя се беше приготвила пак да се върне в селото, но от това, което Луис й каза, разбра, че критичните моменти бяха преодолени. И макар определено да можеше да помогне с още нещо, усърдието й едва ли щеше да е от голяма полза, след като беше толкова изтощена и не можеше да мисли ясно. С въздишка тя се изкачи по стълбите и си легна. Когато Клер се събуди, вече се беше стъмнило. И макар да се чувстваше изтощена, съзнанието й беше ясно, когато се изправи пред болезнената мисъл, че никога повече няма да види Оуен. Скръбта от загубата му засили още повече мъчителната й болка за Марджед и децата.
Нощта сякаш бе съзвучна с настроението й. Започна да се развихря буря, вятърът засвистя около къщата и заудря клони по прозореца. Далечна мелодия се смеси толкова неуловимо с вятъра и скръбта й, че трябваше да мине време, за да осъзнае, че елегичните акорди не бяха въображаеми. Точно както през първата й нощ в Абърдар, но този път знаеше източника. Никълъс се беше събудил след продължителен сън и свиреше погребална песен.
Тя не можеше повече да понесе самотата си. Стана, нахлузи пантофите и плисна студена вода на лицето си. Все още носеше измачканата дневна рокля, нямаше сили да я съблече, преди да си легне. Вместо да прибере косата си, тя я върза отзад с ластик и тръгна да търси Никълъс. Беше много късно и предположи, че всички в имението отдавна са заспали.
Откри го в тъмната библиотека, тихо пееше старинна елегия. Изкъпан и облечен, както обикновено, в черно и бяло, изглеждаше напълно нормално — с изключение на охлузванията върху лицето и кръвта по пръстите му, стичаща се върху металните струни на арфата. Той вдигна глава, когато тя влезе, но погледът му остана безразличен. А после пак се наведе над инструмента. И макар думите и мелодията да бяха уелски, извечна циганска скръб се промъкваше в музиката.
Тя безмълвно прекоси стаята и добави въглища в камината. После седна в люлеещ стол и отпусна глава върху облегалката, отдадена на музиката, изпълваща душата й.
Последният акорд изпълни стаята, стихна и замря. В тишината, която последва, прозвуча тътен от далечен гръм. Сякаш даде сигнал на Никълъс, който изрече с напрегнат глас:
— Трябваше да направя повече. Предупреди ме за опасността в мината, но не приех сериозно думите ти. За мен цялото това предизвикателство беше само една игра.
Изненадана от думите му, тя каза:
— Разговаря с лорд Майкъл и даде най-доброто от себе си, за да прекратиш договора. Какво друго можеше да направиш според закона?
— Можех да направя много повече. — Той остави арфата и се изправи, после започна да кръстосва из тъмната стая. — Отговорен съм за смъртта на Оуен.
— Не се самообвинявай — прошепна тя. — Всеки, който работи в тази мина, е готов да умре.
— Но ако Оуен не беше с мен, сега щеше да е жив. — Като спря до прозореца, Никълъс издърпа завесите и вдигна рамката, после дълбоко издиша, сякаш се опитваше да се освободи от бурята в душата си. — Бяхме на дъното на шахтата Байчън, готови да си тръгнем, когато избухна първият взрив и започнаха да се срутват галериите. Ведрото можеше да вдигне само един човек.
Той впи пръсти в прага на прозореца.
— Заради семейството му го накарах да тръгне първи. Вместо да спори, ме удари в челюстта и ме бутна във ведрото. Само още минута или две, и щеше да излезе, но нямаше достатъчно време. Нямаше достатъчно време… — Гласът му заглъхна, дъждовните капки забарабаниха по стъклото и го мокреха през отворения прозорец.
Той се извърна, погледът му излъчваше същата безумна ярост, когато разсече портрета на съпругата си. Но този път беше по-лошо, беше насочил гнева си към самия себе си.
— Ако моят живот струва сто златни гвинеи, Оуен беше безценен — ожесточено изрече той. — Оуен знаеше как да гради, как да пее, как да се смее. Той обичаше и беше обичан. Господи, защо него, а не мен?
Ноктите му се забиха в облегалката на стола. На негово място тя щеше да се чувства точно по същия начин — смъртта щеше да е по-лесна от живот с цената на живота на приятел. Опитвайки се да облекчи мъката му, тя каза:
— Ако се е жертвал заради теб, това е, защото ти имаш власт да направиш промени. В бъдеще много други хора могат да бъдат спасени.
— Това не е достатъчно! — Неочаквано, с ожесточение Никълъс вдигна арфата и я захвърли с всичка сила в стената. Деликатният инструмент се разби на парчета, издаде странен стон на разкъсани струни, от които се разнесоха звуци на болезнен дисонанс. Светкавица процепи тъмното небе и освети със зловещ блясък Никълъс и счупената арфа.
Когато гърмът отекна из долината, тя извика:
— Спри да се обвиняваш! Ти не си всемилостивият Господ!
— От това, което виждам, дори Господ не е всемилостив — ожесточено изрече той. — Чел съм книгата на Йов и Бог не показва никакво превъзходство с жестокостта на изпитанието си.
Клер знаеше, че трябва да го упрекне за светотатството му, но не можеше — беше трудно да повярва в божествената справедливост, когато нелепо умираха добродетелни хора.
С неспокойни крачки Никълъс се приближи до огъня. Опря ръце в полицата на камината и се вторачи във въглените.
— Ако бях действал по-бързо — ако бях отделил повече време в размисъл да помогна на хората — както правех, за да те вкарам в леглото — това нямаше да се случи. Оуен и другите щяха да са живи. — Разтреперан, той си пое дълбоко въздух. — Две от жертвите са деца като Хю Уилкинс.
— Ако трябва да обвиняваш някого, Мадок е правилният ти избор. Или лорд Майкъл, който има власт, но се оттегли като алчен глупак.
Колебливо той изрече:
— Играта свърши, Клер. — Никълъс се извърна към нея решително. — Освобождавам те от нашето споразумение. Можеш да се прибереш у дома в Пенрийт. Ще изпълня своята част от задълженията и ще направя всичко, което искаш, за долината. Но ще го направя сам, без да те наранявам повече.
С пребледняло лице Клер се вторачи в него, не можеше да повярва, че щеше да я отстрани така
