от прозорците, за да не ме застрелят — бих предпочел да съм мъртъв. Не ти го казвам, за да успокоя тревогите ти, Клер — искрено вярвам, че бе случаен изстрел на бракониер. Ако Майкъл е тръгнал срещу мен, щеше да бъде лице в лице.
— Колко време ще го оправдаваш? — безпомощно изрече тя. — И въпреки че приемам твоята лоялност, не разбирам как може да си сигурен в това, което Майкъл ще извърши. Не си го виждал от години, и може много да се е променил.
За кратко Никълъс язди в мълчание. Накрая каза:
— Няма човешко същество, което да е напълно предсказуемо, но е възможно да познаваш достатъчно добре човек, за да разбереш границите на това, което може да направи. Майкъл е от малкото хора, които познавам доста добре. Не се изненадвам, че е разгневен, огорчен и съкрушен — винаги се е измъчвал от тези чувства. Но в същото време честта е такава необходима част от съществуването му, както кръвта и въздухът. Да, той е опасен. Но никога няма да повярвам, че е подъл.
— Вчера ходи до колибата в имението на Кениън и намери доказателство, че там се преработва сребро — каза тя. — Утре с Оуен ще слезете в рудника да търсите още доказателства за незаконното добиване на метали. Когато доказваш това, мислиш ли, че лорд Майкъл ще стои със скръстени ръце, докато проваляш предприятието му?
Той спокойно я погледна.
— Не искам да провалям компанията му. Всичко, което трябва да направи, е да осигури по-голяма безопасност и да поддържа мината. Но ако избере по-трудното… — Никълъс сви рамене. — Така да бъде.
Предугадила собствените си мисли върху неговите устни, тя строго изрече:
— Не съм те карала да прекараш останалата част от живота си скрит вкъщи, но най-малкото може да бъдеш внимателен.
— Не се тревожи — докато бях в Лондон, промених завещанието си. Ако нещо ми се случи, ти ще станеш управител и ще получиш голяма сума, за да направиш каквото е необходимо за благополучието на Пенрийт. И добра заплата, която да компенсира загубеното ти време и усилия. — Той й отправи иронична усмивка. — Наистина трябва да се молиш Майкъл да ме убие, защото ти и селото ще имате полза от смъртта ми.
Този път тя го удари или поне се опита, замахна разярено към лицето му с отворена длан.
Никълъс ловко улови ръката й и я задържа неподвижна във въздуха, докато дърпаше юздите на дорестия си кон. Когато нейното конче покорно спря, той попита:
— Защо беше това?
— Как се осмеляваш да ми говориш да се моля за смъртта ти. — Сълзи се стичаха по бузите й. — С някои неща човек не трябва да се шегува.
— Животът е шега, Кларисима. — Той докосна устните си с върха на пръстите й, после пусна ръката й. — А смехът е единственият начин да оцелееш. Не трябва да се тревожиш за мен.
— Нямам избор — прошепна тя. — И ти го знаеш.
Лицето му се изопна и той се извърна, после отново леко пришпори коня напред.
Докато яздеха мълчаливо по пътеката, тя знаеше, че той я бе разбрал, видя го в очите й. Но нямаше чак такава проницателност, че да го знае по-добре от нея.
23
Никълъс се събуди в забулен от мъгла свят. Усмихна се доволно — идеално време за тайно влизане в рудника.
След като облече износените миньорски дрехи, той слезе на долния етаж да закуси набързо. Клер вече беше станала и го погледна загрижено, когато се надигна да му налее кафе.
— Моля те, бъде внимателен.
— Ще бъда. — Той набързо погълна горещото кафе, после си намаза филия с мармалад. — До довечера. Успехът ще бъде в наши ръце. — Отхапвайки си от филията, Никълъс напусна къщата и се запъти към конюшнята.
Стелещата се мъгла превърна пътуването до Пенрийт във вълшебно красиво приключение. Никълъс си затананика от вълнение, докато се спускаше по познатия му път. Изпита странни чувства при спомените за съпротивата му срещу Клер в опитите й да го въвлече в делата на селото. Сега се чувстваше по-жизнен, а не беше изпитвал това усещане от години. Само ако успееше да привлече Клер и в любовните дела…
Замисли се. Тази проклета връзка като между брат и сестра бе невероятно трудна и досадна. Имаше нещо неустоимо в съчетанието на невинност и страст у Клер и представите за нея го преследваха ден и нощ. Не би погледнал спокойно пак към билярдната маса.
Доброто му настроение бързо изчезна. Сегашното положение беше почти непоносимо; бъдещето още по-лошо, защото тя твърдо възнамеряваше да си тръгне, когато изминат трите месеца. Без съмнение трябваше да има решение на дилемата му, но проклет да бъде, ако знаеше какво е то.
Изпита облекчение, когато пристигна на предварително уговорената им среща до малката горичка, недалеч от мината. Оуен вече чакаше заедно с един по-възрастен мъж с дървен крак. След като Никълъс слезе от коня, Оуен ги запозна.
— Това е Джейни Харкин. Той ще работи с въжето и ведрото.
Те тръгнаха мълчаливо към целта си, а Никълъс водеше своя кон. Обичайният шум от близката мина пронизваше мъглата. Намираха се в най-ниската част на долината и мъглата беше толкова гъста, че ги принуди да вървят бавно, за да не объркат пътя. Никълъс нямаше нищо напротив. Шахтата Байчън беше доста близко до главния вход на рудника, така че някой можеше да забележи подозрителното раздвижване, но днес мъглата прикриваше действията им.
Когато стигнаха входа, Никълъс впрегна коня си за колелото, което задвижваше ведрото. За случая бе избрал силен и спокоен червеникавокафяв кон. Оуен провери скрипеца и въжето и кимна.
— Ще тръгна първи. Джейни, ще ти сигнализираме чрез издърпване на това въже, което ще разклати малкото звънче.
След като показа сигнала, той запали свещта и стъпи във ведрото. Харкин подкара кроткото животно и Оуен изчезна от погледа им в тясната шахта, съпровождан от звука на скърцащото колело. Когато камбанката иззвъня, Джейни смени посоката на движение на колелото и издърпа ведрото на повърхността.
Беше ред на Никълъс. Запалил вече свещта си, той стъпи вътре и кимна на Джейни да започва. Докато се спускаше, реши, че придвижването с ведро е някак по-удобно от висенето на въжената примка, както беше при първото им влизане в рудника. Шахтата Байчън обаче беше толкова тясна, че изпита чувството, сякаш се мушка в лисича дупка. Спускаше се шумно, ведрото се люлееше и се удряше в стените. Точно преди да достигне дъното, свещта му изгасна. За късмет Оуен го чакаше.
Никълъс изскочи от ведрото и запали свещта си от огъня на другия мъж.
— Накъде?
— Оттук. — Оуен тръгна вдясно. — Не е далеч, но ще минем по заобиколен път, така че вероятността да ни видят да е по-малка. — Това беше един от най-старите сектори на мината и подпорните греди бяха малко и на голямо разстояние. Като следваше другия мъж, Никълъс си спомни първото им влизане в рудника и чудесната възможност да остане насаме с Клер. Постигна огромен напредък в целуването този ден…
Насили се да отхвърли тези мисли. Вече беше разбрал, че мината не е място, където можеш да отклоняваш вниманието си.
Минаха през една от хоризонталните галерии, която отвеждаше водата от мината, после се притаиха в изоставен тунел, докато около половин дузина момчета избутаха пълните си вагонетки към главната шахта. След като тракането на колелата стихна, те продължиха.
Когато преминаха галерията, където се чуваха металически звуци от ударите на кирки, Оуен се начумери и каза:
— Оттук младежите са взели вагонетките. Някои от миньорите са решили да работят в този забой. Не ми харесва това — има твърде много газ в тази част на мината и затова не сме работили тук от години. Но съществува добра жила в забоя, затова се намериха няколко желаещи, които решиха да рискуват. Особено
