седмици проблемите с газа нараснаха и три тунела се срутиха заради лошите подпори. Никой не е загинал, откакто вие заминахте, но чувствам го в душата си, че скоро нещо ужасно ще се случи.
— След една седмица мината ще бъде в мои ръце и аз ще мога да направя необходимите подобрения — уверено заяви Никълъс. Циганският инстинкт му подсказваше, че ще намери начин да отнеме управлението от лорд Майкъл. И ако Майкъл не харесаше това, щеше да бъде дяволски лошо.
22
Джордж Мадок нямаше време да се подготви за посещението на своя работодател. Лорд Майкъл Кениън прекрачи прага на кантората му, без да позволи на чиновника да съобщи за него.
Мадок не позна мършавия, с жесток поглед новопристигнал, съвсем променения млад лорд, който го нае преди четири години. И въпреки това, когато непознатият заговори, дълбокият му глас не можеше да бъде сбъркан.
— Съжалявам, че нахлух, без да те предупредя, Мадок, но неочаквано реших да дойда в Пенрийт.
Мадок бързо се изправи на крака и пое предложената ръка.
— Лорд Майкъл, каква изненада — заекна той. — Не знаех, че сте в Британия.
— Преди няколко месеца се върнах за лечение. И след като войната завърши, ще продам назначението си, така ще мога да участвам по-активно в управлението на делата си. — Без да изчака покана, лорд Майкъл седна. — Ще започна с… Искам да видя счетоводните книги за последните четири години.
— Нима има оплаквания от управлението ми? — сковано попита Мадок, опитвайки се да звучи повече възмутено, отколкото разтревожено.
— Не, няма — осигурил си много добри печалби. Само искам да се запозная отново с работата. — Негово благородие плахо, безрадостно се усмихна. — След толкова години в армията трябва да се науча пак да живея в цивилния живот.
— Разбира се. — Мадок мислеше трескаво. — Главните счетоводни книги от миналите години са в дома ми. Ще ги взема и ще ви изпратя всичко наведнъж. В странноприемницата ли ще отседнете?
— Не, ще бъда в Брин. Сега съм тръгнал натам, но реших да спра и първо да се видя с теб.
— За постоянно ли се връщате?
Кениън сви рамене.
— Не знам колко дълго ще остана. Не бързам да си тръгвам — Уелс е много приятно място през пролетта.
— Желаете ли чаша чай или може би нещо по-силно?
— Няма нужда. — Лорд Майкъл отново се изправи и започна да крачи неспокойно из обширната кантора. — Лорд Абърдар създавал ли ти е някакви проблеми?
— Малко — сепна се Мадок. — Как разбрахте?
— Видях го в Лондон и ми изнесе лекция за безопасността на мината — мрачно отвърна Кениън. — Скарахме се — дори използвахме насилие.
Мадок изсумтя:
— Графът май не осъзнава, че мините винаги са били опасни.
— Точно това му казах и аз. — Негово благородие лордът се извърна, изражението му беше сурово. — Влизал ли е в моята собственост?
— Само веднъж. Заповядах му да напусне и поставих охрана да наблюдава мината през нощта. Не се е връщал.
— Отлично. Ако Абърдар отново дойде, очаквам да вземеш всички необходими мерки, за да го отстраниш.
Плаха мисъл се прокрадна в ума му, но Мадок все пак я изрече:
— За да бъда откровен, дори да създава неприятности, имах някои опасения, ако забраня влизането на графа, защото той е ваш приятел.
— Беше. Вече не е — каза Мадок с глас, студен и пронизващ като зимен вятър. — Абърдар ни създаде доста неприятности. И няма да му позволя да попречи на делата ми. Информирай ме незабавно, ако се опита пак да създаде неприятности.
— Много добре, сър. Утре сутринта ще изпратя главните счетоводни книги.
С рязко кимане на глава лорд Майкъл напусна кантората и затвори вратата след себе си.
Мадок се отпусна в стола, после взе графата с уиски от шкафчето и с разтреперана ръка си наля огромна доза. Лорд Майкъл Кениън винаги е бил много хитър, но сега се беше превърнал в истинска заплаха. Защо не убиха това чудовище на полуострова?
Мадок беше доволен от себе си — постъпи разумно, като запази преправените счетоводни книги. Тази вечер щеше да ги прегледа, за да се увери, че в тях няма нищо, което да накара проклетият лорд да застане нащрек. Освен това от мината се получаваха добри печалби. Не толкова, колкото бяха по-рано, но нямаше нищо в счетоводните книги, което да разкрие злоупотребите, които Мадок бе извършил.
И въпреки това завръщането на Майкъл беше беда. Когато купи мината и ентусиазирано се включи в работата, този мъж имаше отвратителния навик да се появява ненадейно там, където най-малко го очакваха и беше нежелан свидетел. Можеше да забележи несъответствията между сметките, фиктивно похарчените пари за дървен материал, греди, подпори и несъществуващите подобрения в галериите на мината. А също можеше да се натъкне на местата, откъдето Мадок получаваше изгодния си страничен доход. Трябваше временно да преустанови това.
Когато уискито успокои ръцете му, той се облегна назад и се намръщи. Син на пазача в работилница в Суонзи, той беше работил упорито, за да постигне всичко това. Четири години бе управлявал мината с такива грижи, сякаш беше негова собственост и нека бъде проклет, ако хрисимо приеме нарежданията на надменния аристократ.
За нещастие този надменен аристократ беше собственик на компанията. За известно време Мадок трябваше да играе ролята на покорен слуга. При добър късмет Кениън скоро щеше да се отегчи и да напусне долината, и нещата щяха да се върнат към нормалния си ход. Но ако той не…
Мадок не се безпокоеше да довърши мисълта си, но едва след като напълни отново чашата си с уиски, започна да обмисля какво може да направи, за да укрепи позицията си. Първата му идея имаше преимуществото, че беше проста и със сравнително добър шанс за успех. Ако се провали, щеше да опита по-сложна схема, която да се нуждае от вербуването на други мъже. Винаги имаше риск, но ако се наложи, той знаеше къде да намери главорези, които щяха да извършат всичко, каквото им нареди, и след това да си държат езиците зад зъбите.
Когато приключи с уискито, зловеща усмивка се появи на лицето му. И макар първата му реакция при завръщането на лорд Майкъл да беше гняв, колкото повече мислеше, толкова по-ясно виждаше, че това беше и шанс да получи това, което заслужава. Беше по-умен от Абърдар и Майкъл Кениън и работеше по- упорито. И тъй като онези двамата бяха глупаци, беше дошло време Джордж Мадок да стане най-силният мъж в долината.
Когато видя малкия Олуен Лойд ожесточено да преследва изплашения пингвин, Клер постави ръка върху рамото на детето.
— Не дразни бедното животно, Олуен. Помисли си колко разтревожен може да бъде от толкова много непознати, които дразнят него и приятелите му.
Всъщност пингвините понасяха нашествието много добре. Когато птицата учудено забеляза, че детето не го последва, спря да се клатушка и започна разсеяно да кълве тревата. Олуен се наведе и вдигна бялото пухче, което беше паднало на земята, после пресметливо изгледа пингвина.
— Няма да го нараня, госпожо Морган — обеща тя. Забелязвайки, че Олуен вече стискаше пълна шепа с бели и черни пухчета, Клер попита:
— Искаш да занесеш това вкъщи, за да го покажеш на братчето си ли?
Детето отвърна важно:
— Ако си събера достатъчно пухчета, може би ще мога да си направя мое пингвинче.
Клер се усмихна.
— Може би кукла, но само мама и татко могат да направят истинско пингвинче бебе.
