— Това е частна собственост, имението на Кениън. Не трябваше да влизаш тук.
— Видях жълти нарциси и исках да откъсна няколко, за да ги подаря на леля Марджед — виновно изрече детето. — Не е далеч.
И понеже знаеше, че ще бъде по-добре за Хю да се изправи с лице срещу страха си, вместо да има нощни кошмари, Оуен се промъкна през малката дупка в стената. От другата страна се издигаше планински склон, покрит сякаш с пъстър килим нарциси, които жълтееха чак до върха. И макар склонът да беше доста обрасъл, клоните все още бяха голи, така че се виждаше димът, издигащ се от другата страна на планинския хребет.
С разтревожен израз на лицето си Хю погледна през рамо и докосна с пръст устни. И тогава се приведе и крадешком си проправи път към билото на планинския хълм, който се издигаше стръмно над малка падина. Когато се прикриха зад един храст, Оуен обви с ръка раменете на Хю и погледна надолу, за да види какво беше уплашило момчето.
„Портите на ада“ се оказа порутена колиба, издигната на склона. Слънчевата светлина се пречупваше през виещия се белезникав дим и се създаваше оптична илюзия, която обясняваше защо Хю бе преиначил гледката.
— Виж, момчето ми, как слънчевата светлина блести на пушека — каза Оуен. — Това е къщата на горския пазач.
Макар Хю да не отговори, той леко се отпусна. Но вместо да си тръгне, Оуен любопитно се вгледа в колибата. Беше странно, че е запален толкова силен огън в този топъл пролетен ден.
Докато наблюдаваха, пушекът бавно намаля и няколко минути по-късно вратата се отвори. И оттам излязоха двама мъже с тъмни дрехи. Хю скри лице в прегръдките на Оуен.
— Дяволи — прошепна той.
Мъжете бяха Джордж Мадок и бащата на Хю, Уилкинс. Проницателният поглед на Оуен се изостри. Ако Хю неочаквано е зърнал ужасния си баща, вероятно това е помогнало момчето да повярва, че е видял ада.
Мадок затвори, заключи вратата и двамата мъже се отдалечиха в противоположна посока на наблюдателите им. Докато изчакваше да се скрият от погледа им, Оуен обмисляше на какво точно е свидетел. Като управник на лорд Майкъл Кениън Мадок имаше право да бъде тук. А собствената къща на Мадок беше в имението на Кениън, близо до селището. Но присъствието му в грубата тайна колиба беше странно. И защо Най Уилкинс бе тук? В мината той беше нещо като любимецът на Мадок, но днес бе неделя. Изглеждаше необичайно мъжете да се срещат като приятели — Мадок притежаваше осъзнато чувство за превъзходството на своя пост.
Когато мъжете се отдалечиха на безопасно разстояние, Оуен каза на Хю:
— Изчакай тук. Искам да огледам отблизо.
След като тихо си проправи път надолу по хълма, Оуен се вторачи в едно от малките прозорчета. Вътрешното обзавеждане се състоеше от огромна пещ, която му напомняше на керамичната пещ, която беше видял в Суонзи. Но не можеше да си представи, че Джордж Мадок се интересува от керамика. Той разгледа инструментите, поставени върху грубата маса. Някои разпозна, други не.
Беше замислен, докато с Хю се връщаха в селото. Вероятно си въобразяваше и предположението въобще не беше разумно. Въпреки това, когато Никълъс Дейвис се върнеше от Лондон, Оуен щеше да му разкаже за тайнствената колиба.
Клер разбра, че животът без целувки беше много по-лесен и по-спокоен, отколкото живот, изложен на опасност. Но уви, също много по-малко приятен. Липсваше й не само физическият контакт, но и близостта, която произтичаше от него. Сега Никълъс не я докосваше, освен по формални поводи — такива, като да й помогне да се качи и слезе от каретата. И макар все още да разговаряха лесно, част от него се беше отдалечила. По време на пътуването им до Абърдар той повече яздеше своя кон, вместо да седи в каретата с Клер и Поли. Това я предпази от нервното напрежение, но направи пътуването много по-дълго от това до Лондон.
Клер изпита странна смесица от чувства, когато се върна в долината. Беше в своя дом, най-познатото й място в света. И въпреки това се чувстваше много различна от жената, която напусна Абърдар. Бе се променила и домът й нямаше да бъде същият.
Първото нещо, което направи, след като пристигнаха в Абърдар, беше да се срещне с Рийс Уилямс. След обяснението какво бе поръчала за къщата и кога покупките й щяха да пристигнат тя откровено запита:
— Някой от домашните прислужници да е напуснал заради нежеланието си да остане в една къща с покварена неморална жена?
След миг на колебание икономът отговори със същата откровеност:
— Две — Тигуен Елайъс и Бронуин Джоунс. Бронуин не искаше да си ходи, но майка й настоя.
Можеше да бъде и по-лошо — добродетелността беше важно нравствено изискване в долината. Клер попита:
— Имаше ли други проблеми?
— Не мисля. Можех лесно да наема нови прислужници, но си помислих, че е по-добре, щом се върнете, вие да го направите сама. Повечето хора няма да откажат добрата работа заради някакви клюки. Аз лично не бих го направил.
И така — прагматизмът бе на нейна страна. За миг си помисли да разбере за личното му мнение за моралните й качества или липсата на такива, но после реши, че ще е по-добре да не знае.
На следващия ден след завръщането им у дома тя се зае с преценката на това, което беше направено в нейно отсъствие. Рийс Уилямс и слугите бяха свършили много работа в общите помещения и сега те бяха чисти, ярки и вече разчистени от претенциозните грозни мебели. Като се прибавеха тапетите, боята и дамаската, които беше поръчала в Лондон, къщата скоро щеше да бъде толкова прекрасна, колкото заслужаваше.
И макар домакинските й дела да вървяха добре, тревогата й нарасна, когато мина пладне. Срещата на методистката й група беше тази вечер и тя не беше сигурна как ще я приемат. По време на вечерята Никълъс забеляза мрачното й настроение и я попита дали нещо се е случило. Когато му обясни, той мило каза:
— Бих предложил да дойда с теб, но съм сигурен, че това ще увеличи проблемите ти. Не мисля, че си решила да не отидеш.
Тя поклати глава.
— Ако го направя, ще постъпя като страхливка. По-лошото е, ако реша, че предпочитам да съм със старите си приятели, отколкото да разговарям интимно с благородници. — Лицето й помръкна. — Но ако ме помолят да си тръгна, най-малкото знам къде да отида.
След вечеря Клер се качи на горния етаж и надяна една от старите си рокли, която можеше да облече и без чужда помощ. Членовете на групата бяха най-близките й приятели и хората, които най-много й вярваха. И въпреки това дълбоко в душата си тя почувства, че заслужава да бъде изгонена от сбирката им. Макар официално все още да беше девствена, нямаше съмнение, че беше виновна за неморалното си поведение. И най-лошото от всичко — тя не съжаляваше. Беше объркана и щастлива, но наистина не съжаляваше.
Тя подкара двуколката към къщата на Морис и пристигна точно когато срещата започна. След като пристъпи вътре, в стаята мигновено настана тишина и всички погледи се приковаха в нея. Марджед наруши мълчанието, приближи се и я прегърна.
— Клер, радвам се да те видя. Можеш ли да дойдеш скоро в училище? Липсваш много на децата — усмихна се. — Очакват с нетърпение да видят пингвините на лорд Абърдар.
Клер беше щастлива от подкрепата на приятелката си, но това не означаваше, че останалите от групата щяха да гледат благосклонно на нея. Тя плъзна поглед из стаята и им се усмихна. Някои й отвърнаха на усмивката, а младият Хю Лойд й намигна. Накрая погледът й се спря на Едит Уикс, която най-вероятно я осъждаше. Клер ги попита:
— Все още ли ме приемате?
Едит зацъка с език.
— Извърши много лоша постъпка, дете. Половината долина е убедена, че си уличница.
