повече прегради, има между тях, толкова по-добре.
Измъкна се през вратата и тихичко прекоси заспалата къща. Имаше пълнолуние и месечината хвърляше достатъчно светлина, за да й покаже пътя.
Чак когато стигна до спалнята си, забеляза, че кърви. Истеричен смях се изтръгна от гърлото й. Означаваше ли това, че вече не е девствена? Можеше ли някой да бъде частично девствен? Никълъс трябваше да знае, но не можеше да си представи, че ще му зададе такъв интимен въпрос, дори да беше отговорен за състоянието, в което се намираше.
Като откри една подложка и попи кръвта си, мислеше с иронична усмивка, че вече беше прелъстена, без да се е забавлявала от това. Тя обви одеяло около тялото си и се сви до прозореца, твърде напрегната, за да си легне.
Неохотно, сякаш трябваше да докосне открита рана, тя върна мислите си на онези умопомрачителни мигове, когато ослепя за всичко друго, освен за страстта. Потрепери, щом споменът и желанието я връхлетяха, усети как топлина облива най-чувствените й места.
За първи път наистина разбра как страстта може да заслепи някого за истината, благоприличието и здравия разум. Никога дори не й беше минавало през ум, че ще и се случи така нелепо, толкова вулгарно — та тя бе лишена от девствеността си на билярдната маса. Ако не беше тази неочаквана болка, сега с Никълъс щяха да бъдат любовници.
Макар от неясните думи на омъжените жени да беше разбрала, че при изгубване на девствеността се изпитва болка, Клер бе останала с впечатление, че неразположението е минимално и бързо преминава. Очевидно жените се различаваха и по болката, която изпитват. Трябваше ли да се радва, че тази болка я спаси от крайното безумие? Или да съжалява? Вероятно можеше да бъде по-щастлива, ако безвъзвратно беше отхвърлила добродетелите — определено щеше да е по-малко объркана.
Сега, когато и страстта, и болката затихнаха, Клер се чудеше дали беше планувала малкото си отмъщение с тайната надежда, че Никълъс щеше да я покори с опияняващата си мъжественост. Ако беше успял, в този момент щеше да спи в леглото му на топло и защитена в прегръдките му. Грешница, но щастлива.
Клер вдигна поглед към луната, понесла се безпристрастно над множеството хора, подслонени в Лондон. Според западната митология месечината винаги е била жена — Диана, богинята на луната — е била девственица. Какво щеше да прави богинята на Никълъс? Диана вероятно щеше да захвърли лъка, стрелите и диска си и да го придърпа в мъхнато лоно на гората.
Тя обви одеялото по-плътно около гърдите си, разсъждаваше колко бе пропуснала в стария си живот заради упоритата си решителност. Въпреки че от време на време я спохождаха тайни съмнения, повечето можеше да ги пренебрегне с времето. А после мислите й се понесоха към Никълъс и тя постепенно се отпусна, но понякога все още се свиваше в нервни тръпки.
И макар накрая да си призна, че беше лъжкиня и недостойна за християнка, тя не можеше да отхвърли напълно морала. Душата й все още вярваше, че ще бъде грешно да стане любовница на Никълъс. Ако му се отдадеше само за да задоволи похотта си, щеше да се презира веднага след като желанието й бъде задоволено. И според верния си практически усет, тя щеше да постъпи като глупачка, ако се доверява на мъж, който нито я обича, нито иска да се ожени за нея.
В тези дни положението на любовниците вероятно беше неопределено. Но въпреки че Никълъс беше изненадващо любезен с нея след нощта, в която и двамата претърпяха разочарование, тя не можеше да си представи, че ще желае дълго да бъде около него. И затова може би Клер щеше да има успех в постигането на една от целите си: да го накара да я отблъсне. В този случай успехът нямаше да я направи много щастлива. С въздишка тя стана от прозореца и си легна. Не можеше да промени нещастните събития от вечерта и твърде скоро разбра каква жена ще бъде сега — вече нямаше да има фасада, зад която да се крие. Вместо това тя напрегна мислите си върху въпроса, как на сутринта да погледне в лицето Никълъс.
Недовършените дела принудиха Никълъс да напусне рано къщата, за което тя беше благодарна. Трудно можеше да повярва колко малко време беше минало, откакто Клер връхлетя в живота му — струваше му се, че бяха изминали години и много усложнения, а не няколко седмици. Връзката им щеше да се промени след тази вечер и нямаше представа какво би се случило след това. Той я желаеше повече от всякога и въпреки това изпитваше същото чувство на разочарование, толкова измъчващо го, колкото й нея.
Когато привърши с делата си, обмисли да спре в някое много скъпо, много дискретно заведение, където момичетата бяха красиви, опитни и мили. Незабавно отхвърли тази мисъл — любенето с непозната нямаше да намали желанието му към Клер и сигурно щеше да го направи повече самотен, отколкото задоволен.
Къщата му беше близо до Хайд Парк и Клер често се разхождаше в този час, така че реши да мине по този път, преди да се прибере. И тъй като денят беше студен, паркът беше доста безлюден и скоро забеляза Клер и прислужницата, която я следваше.
Той дръпна юздите и нареди на коняря си да се прибере вкъщи, после безмълвно освободи домашната прислужница само с жест на ръката. Когато се доближи на няколко крачки до Клер, тя се извърна и го погледна. Беше облякла много обикновена рокля и имаше сенки под очите, но както обикновено запази самообладание…
— Имаш забележителен талант да се появяваш и изчезваш — прошепна тя. — Като котка.
Той мушна ръката й под лакътя си и те бавно се насочиха към малкото езеро, наречено „Серпентина“.
— Радвам се, че разговаряш с мен.
Тя въздъхна и отклони поглед.
— Няма причини да ти се сърдя. Всичко, което ми се случи, се дължи на собственото ми своеволие и безразсъдство.
— Може да не изпитваш чувството, че си лоша християнка, но определено не си преодоляла чувството за вина.
Тя извърна глава и му отправи възмутен поглед.
— Предполагам, че така бих го нарекла, ако ми тежи нещо на съвестта.
Той потупа отпуснатите й върху ръката му пръсти.
— Добре. Харесвам те повече, когато ми се сопваш. По-нормално е.
Устните й се разтеглиха в неохотна усмивка.
— Ако нормалното означава желание да те ударя през лицето, мисля, че съм в добро състояние.
— Първото правило на циганите в боя е никога да не удряме юмрук върху някой, който е с десет сантиметра по-висок от теб.
— Ще го запомня.
Те достигнаха края на езерото, където патици шумно се гмуркаха във водата, а две момчета се опитваха да потопят играчките си под строгото наблюдение на бавачките. Никълъс кимна към лодките.
— Люсиен каза, че през юни в чест на победата тук ще се проведе празненство. Принц-регентът вероятно на „Серпентина“ ще възпроизведе битката при Трафалгар.
— Наистина ли?
— Самата истина — увери я той. — Плюс фойерверките, парадите и веселието, общонароден панаир за непретенциозни зрители. Ако искаш да видиш спектакъла, ще дойдем отново в Лондон.
— Не мога да гледам два месеца напред — едва си представям как ще мине утрешният ден. — Тя вдигна поглед и втренчи в него дълбоките си сини очи. — Не може да продължаваме повече така. Разбира се, вече си го забелязал.
Никълъс присви устни.
— Защо?
— Играеш опасната игра на прелъстяване и закачки, нарушаваш все повече и повече границите между нас — рязко отвърна тя. — С моята истерия и с твоята лудост ще се унищожим един друг, ако не спрем.
— Може би си права — каза той с искрено нежелание. — Какво предлагаш?
— Разбира се, ще бъде по-безопасно и за двамата, ако се прибера вкъщи, когато се върнем в Пенрийт.
Сърцето му се сви от тревога.
