— Това, което казах преди, си остава — хрипливо изрече той. — Ако напуснеш, преди да изтекат трите месеца, аз ще се откажа от плановете си за долината.
Тя спря и се вторачи в него.
— Наистина не разбирам защо си толкова загрижен за моето присъствие? Бих си помислила, че се бориш да разрешиш проблемите на мината единствено за да обезпокоиш лорд Майкъл.
Той сам не можеше да се разбере, но дяволски добре знаеше, че не иска тя да си тръгне. Вдигна инстинктивно ръка, искайки да я убеди с докосване. Клер неуловимо се напрегна, но явно се отдръпна.
Стомахът му се сви на топка и той отпусна ръка. Ако започнеше да се страхува от него, нямаше да го понесе. Можа да измисли само едно приемливо решение, макар да мразеше тази мисъл.
— Ще се откажа от правото си на всекидневни целувки. Така вероятно ще е възможно да бъдем заедно, без да губим здравия си разум. Не беше много мъдро предложението ти да се обзаложим, когато започнахме играта на билярд предишната вечер.
Клер свъси вежди.
— Вече те разбирам много по-малко. Миналата вечер решително отказа да обсъждаме прекратяването на целувките.
— Това беше тогава. А сега е друго. — Той пое ръката й и отново започнаха да се разхождат. Отпуснаха се, тъй като изглеждаше, че той ще успее да наложи предложението си. — Очевидно е, че се забавлявам от твоята компания. Когато се върнем в Абърдар, вероятно ще обмисля възможността да си взема кученце, но засега ще трябва да заемаш неговото място.
Тя се усмихна и се успокои.
— След като използваш толкова ласкави хвалебствия, как мога да ти откажа.
Зарадва се, като я видя да се усмихва. Но докато се връщаха към къщата на Абърдар, си припомни факта, че има само два месеца да я увещае да остане при него и повече не можеше да използва страстта като убеждение.
Херцог Кандовър се върна вкъщи и откри своя гост на прага, готов да си тръгне. Прикривайки тревогата си, Рафи попита:
— Пренебрегнах ли те много, Майкъл?
С безизразно лице приятелят му отговори:
— Ни най-малко. Обаче не мога да си позволя повече да прахосвам времето си и да лежа тук като инвалид — има много неща, които трябва да свърша. Не е толкова сериозно — удрял съм се е и по-лошо в главата, когато съм минавал през ниски врати. — След като си спомни за изисканите обноски, той каза: — Благодаря ти, че ме подслони.
— Защо не освободиш стаята си и не останеш тук? — предложи Рафи. — Това е дяволски голям хамбар, бих се забавлявал от компанията ти.
— Ще напусна Лондон. От дълго време съм занемарил делата си — време е лично да се заема.
Рафи усети тръпки да пронизват тила му.
— Това включва ли мината в Пенрийт?
Майкъл пое шапката си от иконома и я нахлузи така, че периферията да засенчи очите му.
— Всъщност да, означава.
Херцогът се почувства така, сякаш го бяха наругали.
— Една война току-що приключи. Надявам се да не започнеш нова.
— Никой не обича мира повече от запасния войник — отвърна Майкъл, хладен и непроницаем. — Ще те уведомя, когато се върна в Лондон.
Той се извърна и излезе, без да извърне поглед назад.
21
Морис посвещаваха неделите на семейството си, както и на Господ. Следобедите обикновено включваха разходка. Понякога идваше и Марджед, но по-често тя оставаше вкъщи, признавайки си откровено, че от време на време се нуждае от спокойствие. Що се отнася до Оуен, той се забавляваше, когато оставаше сам с децата. Ако един баща не положи усилия, много лесно може да пропусне годините им на растеж.
Беше типичен уелски ден, редуваше се дъждовно време със слънчево. По настояване на по-големия син на Оуен, Тревър, те поеха по непозната за тях пътека по хълма. Малко хора минаваха по този път, защото той пресичаше имението с господарската къща Брин на Майкъл Кениън, където посетителите не бяха добре дошли. Оградено с каменна стена, имението беше много по-различно от Абърдар, кръстосвано от многобройни пътеки. Все пак Оуен знаеше, че ако те не се доближат до собствеността на Кениън, нямаше да има проблем, а пътеката беше прекрасно място през пролетния ден.
Мегън, малката госпожица, вървеше до баща си, докато момчетата тичаха напред-назад като кученца. На Оуен му беше приятно да наблюдава как малкият Хю се закача и играе с другите му синове. След като напусна мината, детето като че ли порасна с десет сантиметра, също така наддаде няколко килограма и лицето му придоби здравословен тен. Според Марджед той беше възприемчив ученик, поглъщаше всеки нов урок със същото настървение, което показваше и на кухненската маса. Когато пътеката се изви нагоре, Оуен попита Мегън:
— Скоро е рожденият ти ден. Искаш ли нещо специално?
Тя недоверчиво го изгледа.
— Котенце.
Оуен надигна вежди.
— Вече имаме котка.
— Но аз искам котенце — настоя тя. — Лично мое.
Той потисна усмивката си.
— Котенцата стават големи котки — предупреди я той. — И след като ти искаш твое, ще трябва сама да се грижиш за него. Скоро ще навършиш десет — вече си голяма. Щом си сигурна, че точно това искаш, ще разговарям с майка ти. Ако няма нищо напротив…
Мегън го прекъсна с нетипичното за дамите гукане от удоволствие.
— Мама каза да говоря с теб и ако ти не възразяваш, всичко ще бъде наред. Котката на Едълуин наскоро е родила котенца. След две седмици ще може да се отделят от майка им.
Оуен се ухили. Никога не му оставяха избор. Не че можеше да откаже нещо на Мегън, след като тя толкова много приличаше на майка си.
Задоволството му беше прекъснато, когато Тревър изтича от гората.
— Татко, ела, бързо, Хю… — задъхваше се той. — Беше се отдалечил да набере жълти нарциси за мама, а след малко се втурна към нас сякаш самият дявол го преследва. Попитах го какво има, но плаче непрекъснато и не иска да говори.
Оуен тръгна с широка крачка. След като се провираха между дърветата няколко минути, те стигнаха до другите две деца. Хю ридаеше обезумяло и здраво притискаше нарцисите до гърдите си. По-малкият син на Оуен, Дейвид, го успокояваше, потупваше го по раменете без никакъв резултат и с облекчение посрещна баща си.
Оуен вдигна Хю в прегръдките си и започна да го успокоява. За всички новият им брат беше все още едно крехко момче. Когато сълзите на детето пресъхнаха, той попита:
— Какво стана, момчето ми?
Хю разтърка очи с мръсните си юмручета.
— Аз… аз видях портите на ада, чичо Оуен.
Въпреки многобройните и търпеливо зададени въпроси Оуен не успя да получи по-свързано обяснение. Най-после той каза:
— Тревър, заведи Дейвид и Мегън вкъщи. Хю ще ми покаже какво е видял.
Тревър покорно поведе по-малкия си брат и сестра си обратно по пътеката. Хю изглеждаше нещастен, но когато Оуен го хвана за ръката, той тръгна послушно. Те навлязоха по-дълбоко в гората, докато стигнаха разрушен участък на каменната стена. Хю пусна ръката на Оуен и се промуши през дупката.
Оуен се намръщи.
