Предполагам, че магистратите ще искат да разговарят с вас, но това ще стане утре.
— Ще се погрижиш ли за коня на Клер? Ще я взема при мен — помоли Никълъс.
Майкъл кимна.
— Разбира се. Ще го доведа утре.
Никълъс помогна на Клер да се качи на неговия жребец, после се метна зад нея и подкара към къщи. Тя предполагаше, че щеше да й е по-лесно да язди сама, но изпитваше силна нужда да е по-близо до него, а вероятно той изпитваше същото. Топлината, устойчивата опора на тялото й му помогна да отблъсне ужаса, който го бе връхлетял при уплахата, че я е загубил.
Почти бяха стигнали до къщата, когато той заговори:
— Сега вече знаеш цялата жалка история.
Тя кимна, после нежно отпусна глава на рамото му.
— Каква ирония. Гордостта на дядо ти и желанието му да въз величае своя род, са те превърнали в по-мъдрия, по-възпитания, по-щедрия. Колко жалко, че не е могъл да забележи какъв изключителен мъж си.
— Не знам дали съм изключителен, но е вярно, че той не ме е разбирал. Бях неизбежно зло, усложнение от лошата простъпка на моя баща и на недопустимата ми за такъв брак майка циганка. Както казах преди, един наследник е по-добре, отколкото никакъв.
— Как оцеля при такава омраза?
Никълъс сви рамене.
— След като разбрах, че презрението му не може да ми направи нищо, си позволих да се нося свободен като вятъра. Повечето време успявах да бъда щастлив въпреки опитите му да ми попречи.
Тя силно стисна ръката му.
— По-лесно мога да разбера Майкъл — трябва да е вярвал на Каролайн. Да предадеш приятел, е презряна постъпка — но фактът, че го правиш заради жена, която напълно не го е заслужавала, е непоносим.
— Въпреки че той би се присмял на думите ми, нуждаеше се от любов, и това го направи уязвим към хитрините на Каролайн — изрече Никълъс. — Горкият мъж. Учудващо е как е оцелял с нея.
— Той е силен човек — отвърна Клер. — Някой ден отново ще бъде щастлив. Но въобще не мога да разбера Каролайн. — Ръцете й нежно го погалиха. — Как може една жена да търси други любовници, когато има теб!
Никълъс тихо се засмя.
— Страхотна утеха си. — Той сведе поглед към главата, опряна на рамото му. — Променила си се през последните две седмици. Изглеждаш по-спокойна. Искам да си мисля, че е резултат от неудържимия ми чар, но предполагам, че има още какво да се направи.
— Има. — Тя се колебаеше. — Трудно е да ти го обясня, но когато си признах, че те обичам, това разреши душевните ми тревоги. Най-накрая чувствам вътрешното успокоение, за което толкова копнях, и ключът е любовта ми.
Никълъс обви тялото й с ръце.
— Толкова съм щастлив — тихо изрече той. — Някой ден искам да ми разкажеш повече за това.
Но не сега, защото стигнаха до Абърдар. Като оставиха коня на грижите на слугата, Никълъс въведе Клер в къщата и направо я поведе към спалнята им. Тя се възпротиви:
— Не съм ранена толкова лошо.
— Не искам да рискувам. — След като я положи върху леглото, той почисти раната й с бренди, после положи билкова лапа. — Цигански лек — обясни Никълъс, докато бинтоваше ръката й. — Държа най- различни в къщата. Това ще предпази раната от инфекция, също така ще намали болката. Утре ще извикам лекар.
— Знаеш много полезни неща. — Тя замълча, за да запомни този лек. — Вече не съм ранена.
— Сега трябва да почиваш.
— Не още. И понеже днес е ден за разкриване на стари тайни, има още една. — Тя се надигна и улови ръката му, после разказа историята на Марта и защо беше изоставила сина си.
Когато спря да говори, отиде до скрина и извади кожената кесия, която Кеджа й беше дала. После се върна и му я подаде.
— Дядо ти и Каролайн те предадоха, но не и Марта — прошепна Клер. — Според Кеджа Марта е искала да обясни това на мен, защото една жена би разбрала по-добре, че една майка ще направи най-доброто за детето си. Марта те е обичала и ти е оставила всичко ценно, което е притежавала. — Тя отвори кесията и изсипа съдържанието на покривката.
Сред гвинеите имаше украсен златен пръстен, който преди това Клер не беше забелязала. Никълъс вдигна пръстена и го постави на ръката си.
— Годежният пръстен на майка ми. — Той разпери пръсти. — Признавам си пред Господ, не съм знаел, че е болна.
— Щеше ли да я оставиш да си тръгне, ако го знаеше?
Той се замисли, после поклати глава.
— Не, бяхме много близки, ето защо толкова тежко го преживявах, когато реших, че ме е продала. Но ако тя е умирала, моето място е било при нея.
— Може би се е страхувала, че ще се заразиш от болестта й. А освен това, ако си бил при нея, когато е умряла, другите цигани щяха ли да те отведат при семейството на баща ти?
Този път не се долови колебание в отговора му.
— Никога. Щяха да сметнат, че е неуместно да дават ромско дете на един бял мъж, дори кръвта му да не е само циганска.
— За да изпълни клетвеното обещание пред баща ти, тя не е имала друг избор, освен да постъпи така.
Никълъс се опита да се усмихне.
— Майка ми е била права, като е казала, че друга жена ще я разбере по-добре. Или по-точно, че ще я разбере и ще ми обясни. — Той затвори очи и вените върху врата му запулсираха.
Клер го придърпа в прегръдките си и той отпусна глава върху гърдите й, докато премисляше случките, които в миналото бяха променили изцяло живота му. Накрая измърмори:
— Странно е — когато си мислех за майка си, ме болеше. Все още боли, но напълно по различен начин.
— По-добре или по-лошо?
Той въздъхна.
— Предполагам, че е по-добре. И макар да скърбя за смъртта й, не скърбя за детството си.
Тя разроши косата му.
— Съжаляваш ли, че не си останал при циганите? Той дълго мълча, преди да изрече бавно:
— Може би щях да бъда по-щастлив. Разбира се, животът ми щеше да е по-прост. И въпреки това е като при Адам, който след като изял ябълката — изведнъж узнал за по-широкия свят — било невъзможно да си представи, че ще се върне обратно. — Той вдигна глава и погледите им се срещнаха. — И ако бях останал при циганите, никога нямаше да те срещна.
Тя неочаквано се изчерви, но изрече:
— Спомняш ли си какво ми каза, преди да ме целунеш? Или това беше само опит да отклониш вниманието на Мадок.
Лицето му просветна.
— Разбира се. — Той я придърпа, така че тя седна на леглото до него. — Учудващо е как пред прага на смъртта се променя съзнанието. Почти веднага, когато дойде в Абърдар, бях твърдо решен да не те пускам да си тръгнеш. Ето защо те заплашвах, че ще се оттегля от споразумението ни, когато ми казваше, че ще си отидеш — това беше единственият начин да те принудя да останеш. Но желанието ми да осуетя волята на моя дядо за наследството беше толкова силно, че не ми минаваше и през ум да те задържа.
— Имаш предвид да се венчаеш за мен?
Той свали фибите от косата й и вплете пръсти в разпуснатите й коси.
— Точно така. Забеляза ли колко бързо настоях да се венчаем, след като станахме любовници? Не исках
