Мери Джо Пътни
Розата и херцога
Вярвам, както когато бях дете, че животът има смисъл, посока и стойност, че липсата на страдание е загуба, че всяка капка кръв и всяка сълза се брои и че тайната на света може да бъде открита в думите на св. Йоан — „Бог е любов.“
Пролог
Лондон, 1794
Момиченцето стоеше на алеята, безмълвно като мишле, вперило поглед в младата двойка, която се разхождаше по бедняшката крайбрежна улица. Двамата не приличаха на обитателите на квартала; дрехите им бяха чисти, а гласовете — весели.
Ядяха баница с месо. Детето вдъхна в упоение апетитния аромат.
Високият мъж направи широк жест с едната си ръка и голямо парче от баницата му падна на улицата. Той дори не забеляза.
Момиченцето изчака двойката да отмине, с търпение, рожба на страха. Но и не смееше да се бави прекалено много, тъй като някое куче или плъх можеше да се докопа до плячката му. Когато прецени, че вече е безопасно, то се спусна напред, грабна парчето баница и го натъпка в устата си. Беше все още топло. Никога досега не бе опитвало нещо толкова вкусно.
В този момент дамата обърна глава и погледна през рамо. Детето замръзна. Надяваше се, че няма да го забележи. Отдавна бе научило, че е най-безопасно да не те забелязват. Лошите момчета хвърляха камъни, а и един лош човек веднъж я бе примамил с обещанието да й даде наденички. Когато се бе приближила до него, бе прокарал горещите си длани по тялото й. Помисли си, че иска да я изяде, но той я пусна бързо, щом го ухапа по езика.
Красивата тъмнокоса дама вдигна вежди и заяви с усмивка:
— След нас върви един мъничък метач, Томас.
Макар усмивката й да бе мила, детето тръгна веднага обратно към скривалището си.
Дамата коленичи и сините й очи се вгледаха в лицето на момиченцето.
— Нима защо да бягаш, миличка. Ето, вземи.
И й подаде останалото парче баница.
Детето се поколеба, спомнило си за лошия човек, който също го бе примамил с храна. Но това бе дама, а и баницата ухаеше така неустоимо.
То пристъпи напред и грабна парчето от ръката на непознатата. Веднага след това отстъпи няколко крачки и започна да яде, без да отделя бдителния си поглед от своите благодетели.
— Бедната душица — проговори с дълбок плътен глас мъжът, когото бяха нарекли Томас. — Трябва да нашибат родителите й с камшик, задето са я оставили да се скита из улиците.
В този момент се обади някакъв дрезгав глас:
— Хлапето няма родители. Живее само из улиците вече от няколко месеца.
Момиченцето разпозна гласа на сивокосата старица, която надничаше по цял ден иззад потъналата си в мръсотия врата, стиснала между беззъбите си венци глинена лула. Веднъж й бе дала малко храна и никога не хвърляше по нея камъни, така че беше безопасна.
Красивата дама се намръщи.
— Значи детето е било изоставено?
— По-вероятно е сираче — вдигна рамене старицата. — Чух, че слязло от кораб с някаква жена, която малко по-късно умряла на кея. Един от пазачите опитал да хване хлапето, за да го изпратят в сиропиталище, но то се скрило. И оттогава се изхранва с всякакви останки, също като чайка.
Красивата дама бе ужасена.
— О, Томас, не можем да я оставим тук. Та тя е толкова мъничка… не може да е на повече от три годинки.
— Нима искаш да я отнесем вкъщи като някое бездомно котенце, Мария? — отвърна джентълменът.
Но погледът му се задържа дълго върху лицето на детето.
— Защо не? Както изглежда, никой не се грижи за нея. Добрият Господ трябва да ни е изпратил на тази улица, за да я открием. Все още нямаме свое дете и Бог ни е свидетел, че не е, защото не сме се опитвали. — Хубавата дама очевидно се натъжи. После се обърна към момиченцето и протегна бавно ръка. — Ела тук, миличко. Няма да ти сторим нищо лошо.
Детето се поколеба. Беше се научило от горчив опит да не се доверява и да бъде винаги нащрек. Но Мария й напомняше на друга дама от другия живот преди глада и дрипите, и мръсните улици. Преди… преди…
Момиченцето запристъпва от крак на крак, като не сваляше очи от двамата непознати. Ако мъжът мръднеше, щеше да побегне веднага, защото мъжете не бяха винаги безопасни. Този обаче стоеше съвсем неподвижно. Очите му биха сини и мили като тези на съпругата му.
Дамата протегна ръка и я погали нежно по главичката.
— Косата ти е руса, нали? Досега не го бях забелязала, толкова е мръсна. Много си сладка с тези големи кафяви очи. Искаш ли да си имаш нови мама и татко, миличка?
Мария я прегърна. Ръцете й бяха топли и меки като на онази дама от миналото. Топли и меки, и осигуряващи безопасност.
— Не се притеснявай, миличка — приласка я тя. — С Томас може и да не принадлежим към уважаваното общество, но при нас няма да ти липсват храна или любов. — Момиченцето забеляза учудено сълзите в сините очи на непознатата, когато погледна към съпруга си. — Не ме гледай така, ирландски мошеник такъв. Сърцето ти е точно толкова меко, колкото и моето.
— Не сърцата ни са меки, а главите — рече с крива усмивка Томас. — Но ти си напълно права — не можем да я оставим тук. И колкото по-скоро я пъхнем в пълната със сапунена вода вана, толкова по- добре. — Хвана ръчичката на детето в голямата си топла длан. — Как се казваш, скъпа?
Смутено от това внимание, момиченцето зарови лице в шията на дамата. Тя ухаеше на чисто и сладко, като цвете след дъжд.
— Изглежда ще трябва ние да й дадем име. — Мария я погали нежно по гърба. — Хубава е като роза и е невероятно смела. Представяш ли си — да оцелее толкова време из улиците, макар да е още съвсем мъничка.
— Нека тогава да я кръстим Розалинд, като най-безстрашната героиня — предложи Томас. Стисна нежно ръката на детето. — Това е твоят щастлив ден, розичке.
— Не, Томас. — Мария целуна топло момиченцето по слепоочието. — Щастието е за нас.
Глава 1
Ашбъртънското абатство 1818
