сламките от тъмния си редингот. — Пренебрегнах задълженията си, като останах толкова дълго с трупата. Не ми се прибираше.
Розалинд му се усмихна.
— Радвам се, че веднъж и ти пренебрегна задълженията си. Твоята компания бе голямо удоволствие за всички нас. — Погледът й попадна върху прозореца и видя колко високо е слънцето. — Божичко, трябва да се връщаме в хана. Татко ще помисли, че сме изядени от подивели агнета.
Стивън се изправи и й помогна да стане. Котенцето се вкопчи в рамото й; малките му ноктенца боцкаха като игли. Херцогът отдели внимателно малкото създание от дрехата й и го върна на майка му. Привлече младата жена в обятията си. Тази прегръдка нямаше нищо общо с трескавите целувки отпреди малко — тя бе спокойна и собственическа.
— Държа се като пълен егоист и дори не мога да почувствам вина — прошепна той.
Розалинд вдигна глава и се взря в лицето му. Бе отслабнал през последните седмици и това подчертаваше хубавите силни кости на лицето му.
— Защо да е егоистично да се ожениш? Всеки един от нас ще даде и всеки ще получи. Това е най- естественото нещо на света.
Стивън въздъхна и прокара върха на показалеца си по очертанията на ухото й.
— Надявам се, че си права.
Младата жена отпусна глава на рамото му, като си мислеше колко малко знае за него всъщност. Не познаваше неговото семейство, не беше виждала дома му, не знаеше нищо за живота му. Но бе сигурна, че е мил и почтен. Беше достатъчно.
Позволи си още малко да се наслаждава на прегръдката му. В негово присъствие се чувстваше толкова сигурна и спокойна. В безопасност. Колко ли щеше да продължи това? Скоро щяха да си разменят ролите. Той щеше да се нуждае от нейната сила повече, отколкото тя — от неговата. Щеше да бъде ужасно.
Така да бъде. Ако искаше животът й да бъде лесен, трябваше да му откаже.
Отстъпи встрани и започна да се оправя.
— Приличам на млекарка, която се е повъргаляла в сеното — заяви мрачно тя.
Херцогът я наблюдаваше с топлота.
— Притежаваш прекалено много вродена елегантност, за да те сметнат за млекарка.
Розалинд се засмя.
— Но все пак съм се повъргаляла. Можеш ли да махнеш сламките от гърба ми?
Той така и направи, а след това плъзна нежно длани по тялото й, за да изпъне дрехите. Това му отне повече време, отколкото бе нужно, но тя нямаше нищо против.
Няколкоминутните усилия им придадоха относително приличен вид. Стивън вдигна тенекиеното канче, за да го остави при кладенеца. Розалинд заслиза първа. Хвърли последен поглед към сеновала. Толкова скромно място, а бе приютило безкрайна страст и драма.
Изпитваше смесица от щастие и тъга и се опасяваше, че те никога вече няма да я напуснат.
Без да обръща внимание, какво ще си помислят хората, Стивън държеше Розалинд за ръката, докато се връщаха към „Грийн Ман“. Чувстваше се… щастлив. Очакването да се случи нещо радостно беше приятно. А дори при нормални обстоятелства, какво друго би могъл да иска един мъж от съпругата си, освен да му бъде приятел и същевременно страстна в леглото?
Умът му гъмжеше от планове. Все още бяха близо до Бърн Касъл, така че можеше да помоли херцог Кандоувър да изпрати доверен човек в Лондон. Сигурен бе, че приятелят на брат му би бил щастлив да помогне. Пратеникът щеше да вземе разрешително и да занесе банков ордер на семейните банкери, тъй като средствата на Стивън бяха на привършване. Можеше също така да заведе Юпитер в конюшнята на Ашбъртън Хаус и да му вземе някакво друго облекло. Започваше вече да му се повдига от няколкото ката дрехи, които бе взел за това пътуване.
Ако се изключеха тези подробности, имаше нужда само от Розалинд. Наблюдаваше я с крайчето на окото си и не можеше да се начуди на късмета си. Тя го погледна, без да обръща глава към него, и му се усмихна топло. Изкушаваше се да я отведе отново в сеновала. Е, скоро щеше да бъде негова и тогава щяха да бъдат заедно, когато си поискат.
Силна болка го върна към действителността. Беше обмислил и отхвърлил идеята да каже на своята любима истинското си име и положение в обществото. Тя щеше да научи, разбира се, но по-добре да изчака и да я уведоми след венчавката. Вече и без това беше наясно за различията в общественото им положение. Ако знаеше каква пропаст ги дели, може би щеше да промени решението си.
Как ли би реагирал баща му, че неговият син и наследник се жени за пътуваща актриса? Ако не беше вече мъртъв, тази новина със сигурност щеше да го убие. Стивън сви рамене; въпреки всичките си усилия, така и не бе успял да угоди на баща си. В крайна сметка бе престанал да се старае.
Баща му нямаше да се зарадва също и на факта, че следващият херцог ще бъде Майкъл.
Клаудия също щеше да се ужаси от предстоящия брак, а това вече действително бе проблем. Ако имаше късмет, Стивън щеше да успее да я накара да приеме новата му съпруга. Ако ли не… Сви отново рамене.
„Грийн Ман“ скоро се показа. Когато наближиха, някаква каруца спря пред странноприемницата й от нея слязоха мъж и жена с багаж. Щом двойката влезе в хана, Розалинд рече замислено:
— Дали това е Саймън Кент? Не знаех, че е женен, но този човек имаше вид на актьор.
— Не е особено привлекателен. Но същото може да се каже и за Едмънд Кийн2.
Младата жена го погледна.
— Ти виждал ли си Кийн? — Спътникът й кимна в отговор, а тя попита развълнувано: — Толкова ли е добър, колкото се говори?
— Великолепен е. Гледах го в нощта на прочутия му лондонски дебют, когато игра Шейлок във „Венецианският търговец“.
Очите й се разшириха.
— Чух, че „Дръри Лейн“ бил почти празен, когато започнал, но изпълнението му било толкова въздействащо, че хората излезли на улицата през първия антракт и посъветвали минувачите да влязат да гледат. Наистина ли е било така?
— Да. — Стивън се усмихна на спомените си. — Въпреки че беше януари и времето беше лошо, аз влязох в една близка кръчма и завлякох трима приятели в моята ложа. В края на представлението театърът бе препълнен. Беше невероятно.
— Иска ми се и аз да съм била там — промълви с копнеж Розалинд.
Той я стисна за ръката.
— Ще те заведа в „Дръри Лейн“, когато отидем в Лондон. Сезонът започва след една-две седмици.
Младата жена се изсмя.
— И ти имаш ложа! Ще бъда много важна.
— Кийн е изключителен. Но мисля, че баща ти не му отстъпва.
Бе възнаграден с ослепителната усмивка на своята любима. А той говореше съвсем честно. Ако Томас Фицджералд бе успял да се споразумее с театралните директори, сега двамата с Мария щяха да бъдат толкова известни, колкото Кийн и Сара Сидънс. Наистина бе тъжно, че талантът сам по себе си не беше достатъчно условие за постигане на голям успех.
Влязоха в страноприемницата и се запътиха към малкия салон, откъдето се чуваха гласове. Половината трупа из Фицджералд се бе събрала около двамата бедно облечени новодошли. Младият мъж бе свалил
