— Ти ни я вземаш — промълви тъжно Томас.
Младият мъж кимна.
— Но не завинаги. Тя ще иска да вижда често своето семейство.
Томас се намръщи и се обърна да огледа стаята. Погледът му падна върху Мери Кент.
— Ти, момиче — възкликна с гръмкия си глас той. — Можеш ли да играеш?
Мери подскокна от неочакваното внимание. Преглътна с усилие и отговори:
— Да, сър. Не съм толкова добра, колкото Саймън, но имам няколкогодишен опит с малки роли. — И изведнъж се усмихна. — От мен би излязла чудесна прислужница на героините на мис Джесика.
Томас се засмя.
— Чудесно. Ще работиш ли за мен за две лири седмично?
— О, да, сър! — извика развълнувано момичето.
Всичко се развиваше със смайваща лекота. Интересно, колко дълго щеше да продължава късметът му.
Силно развълнувана, Джесика се тръшна на леглото в малката стая, която делеше със сестра си.
— Какво ще облечеш на сватбата? Същата красива синя рокля, с която се омъжи за Чарлз ли?
Розалинд се намръщи.
— Със сигурност не. Мислех си за роклята на Офелия от сандъка с костюмите. Какво ще кажеш?
— Чудесно! Винаги си изглеждала прекрасно в нея. — Младата актриса се ухили до уши. — Тя очертава много добре фигурата ти. Стивън ще бъде направо ослепен от красотата ти. Отивам да я взема още сега, за да имаме време да решим какво още ще ти бъде необходимо.
Розалинд кимна и съблече роклята си. Метна я внимателно на един стол и установи, че сестра й я зяпна втрещено. Младата жена сведе поглед и видя следите от страстните целувки по разголената горна част на гърдите си. Лицето й пламна и тя понечи да ги прикрие.
Джесика възкликна ужасено:
— Да не би да те е удрял? Кълна се, ако го е направил…
— О, не! И дума да не става.
Спомнила си, че въпреки привидното си лекомислено държание, сестра й беше все още девствена, тя се отпусна на леглото и рече:
— Съжалявам… трябваше да бъда по-внимателна, но двете с теб живеем в една стая от толкова отдавна, че изобщо не помислих. Повярвай ми, Стивън не ми е сторил нищо лошо. Двамата не се държахме съвсем благопристойно, но затова пък беше… прекрасно. — Тонът й придоби предупредителни нотки. — Не забравяй, аз съм вдовица на зряла възраст и някои неща са ми позволени. Но ти не трябва да подражаваш поведението ми, колкото и романтичен да е твоят Ромео!
Сега бе ред на Джесика да се изчерви.
— Той не е моят Ромео. Но е много добър актьор, нали?
— Да. Сигурна съм, че ще ти бъде много приятно да го посветиш като нов член в трупата — пошегува се Розалинд. — Така ще разбереш дали целувките му ти харесват толкова, колкото и талантът.
Спомни си вълшебната омая, което бяха излъчвали сестра й и новият артист, и внезапно, за свое изумление, се разплака.
Скри лице в дланите си и усети ръцете на сестра си около раменете.
— Роза, какво има? — попита разтревожено тя. — Това не ми приличат на сълзи от щастие.
Младата жена заплака дори още по-силно. Изпитваше отчаяна нужда да разкаже на някого цялата история, а Джесика бе най-близката й приятелка. Двете бяха споделяли какво ли не, сгушени в тъмнината на своята стая. Можеше да й има доверие.
— Стивън е много болен — промълви на пресекулки тя. — Той… вероятно няма да живее повече от няколко месеца.
— Мили Боже. — Ръцете на Джесика се впиха в раменете й. — О, Роза, толкова съжалявам. Затова ли се забави толкова с предложението си, макар на всички ни да бе ясно, че си е изгубил ума по теб?
Сестра й кимна.
— Възнамерявал да си тръгне без да признае, но получи ужасен пристъп и аз го принудих да ми каже истината и… и едното доведе до друго, така че сега ще се женим след четири дни.
Отпусна се в прегръдките на Джесика, разтърсвана от ридания. Сестра й я притискаше безмълвно към гърдите.
Тя я потупваше по гърба, докато Розалинд изплака всичките си сълзи. Не можеше да си позволи да плаче така пред Стивън. С него трябваше да бъде спокойна и уверена.
Направи усилие да се овладее, изправи рамене и извади носната си кърпичка.
— Не казвай на мама и татко. Не искам да ги разстройвам по-рано, отколкото е необходимо.
— Добре — отвърна сериозно сестра й. — Но… ти сигурна ли си, че искаш да се омъжваш за него? Аз харесвам много Стивън, но той няма право да иска от теб да правиш нещо толкова мъчително.
— Има пълно право. — Младата жена отпусна стиснатите длани в скута си. И заговори съвсем тихо, по- скоро на себе си, отколкото на Джесика. — А и аз не желая нищо толкова силно, колкото да бъде негова съпруга… дори да бъде за кратко.
Глава 16
От зори валеше студен есенен дъжд, който събаряше жълтите листа от дърветата и превръщаше пътищата в тресавища. Лорд Майкъл Кениън беше изморен и силно раздразнен. След като бе търсил изчезналия си брат и продължение на две седмици, той бе научил само, че да намериш следите на конник бе значително по-трудно, отколкото да следваш карета.
Доктор Блакмър бе повторил поне хиляда пъти, че е почти невероятно Стивън да лежи болен някъде; младият мъж обаче изпитваше облекчение всеки път, щом някой най-сетне успееше да заяви определено, че брат му бе минавал оттук. Когато не намираха следи в продължение на повече време, те се връщаха и опитваха други пътища, докато попаднат отново на следа.
Докато се движеха на север, Майкъл се отби в имението на приятеля си Люсиен, граф Стратмор, който бе изключително изобретателен, за да го привлече за помощник. Графът направи няколко доста добри предложения и обеща да се допита до собствената си широка мрежа от информатори. Въпреки всичко търсенето все още се ограничаваше до спиране в странноприемниците и селата в западната част на Средна Англия и разпитване, дали някой е видял Стивън. За щастие херцогът яздеше Юпитер, един от най- прекрасните коне, отглеждани във фермата на приятеля на Майкъл, лорд Абърдеър. Хората си спомняха за този кон, дори да не бяха обърнали внимание на ездача.
Юпитер бе подаръкът, който Майкъл бе направил на брат си за рождения му ден предишната година. При този спомен сърцето на младия мъж се сви болезнено. В душата си той не можеше да повярва, че Стивън бе наистина смъртно болен. Лекарите често грешаха, а и брат му бе в прекрасна форма при последната им среща.
Но въпреки това… и мъже, и жени умираха на всякаква възраст и по всевъзможни причини. Може би времето на Стивън бе дошло. Не можеше да не го признае с ума си, колкото и несправедливо да му се струваше да изгуби единствения си брат толкова скоро, особено след като бяха станали приятели.
Забележително беше, че от Стивън бе излязъл такъв прекрасен човек, макар като наследник да се очакваше да притежава критичния поглед и дребната душица на стария херцог. Самият Майкъл бе прекарвал колкото се може по-малко време в абатството. Именно разстоянието го бе спасило от емоционална разруха. Стивън обаче бе изтъкан от по-устойчив материал. Той бе оцелял и се бе превърнал в силен и справедлив човек. И точно тази сила и обичайната му уравновесеност правеха още по-странно изчезването му.
Майкъл погледна към спътника си, който се бе свил мрачно под падащия дъжд. Макар да знаеше, че подобно чувство е напълно нелогично, изпитваше желание да обвини лекаря за болестта на брат си. Той трябваше да му поднесе тази ужасна новина по-внимателно или изобщо да не му я казва. От собствения си
