опит с тежко болни войници Майкъл знаеше колко важно бе състоянието на ума и духа за възстановяването на тялото. Да кажеш на един човек, че умира, в повечето случаи означаваше да помогнеш за изпълнението на това предсказание. Честността не винаги бе най-добрата политика за лекаря.
Навъсеният Блакмър бе загадка за него. Дори след като в продължение на цели две седмици бяха прекарали всеки миг заедно, Майкъл все още нямаше представа, какво се крие зад непроницаемия му поглед. Видимо бе силно притеснен за Стивън. Но може би просто се тревожеше, че загубата на най-видния му пациент ще се отрази зле на собствената му кариера?
Размислите му бяха прекъснати от изморен глас.
— Ще спрем ли за вечеря?
— Мислех да го направим в следващия град. Редминстър, струва ми се — отвърна Майкъл. — На конете един-два часа почивка би им се отразила добре. После ще продължим до смрачаване.
Лекарят потъна отново в мълчание, докато късно следобед стигнаха Редминстър. Дъждът бе спрял и бледото слънце блестеше в локвите. Точно преди да стигнат в страноприемницата „Трите корони“, Майкъл трябваше да спре коня си рязко, за да не премаже четири-петгодишното момиченце, което изтича на пътя след топката си. Хубавата му тъмнокоса майка изскочи след него от двора на къщата си. Тя се усмихна извинително на Майкъл и отнесе дъщеря си.
Младият мъж насочи уморено коня си към „Трите корони“. Измъчван от чувство на вина заради темпото, което налагаше на нетренирания си спътник, той рече:
— Аз ще отведа конете. А ти влез и поръчай нещо за ядене.
Блакмър кимна с благодарност, свлече се от гърба на своя жребец и влезе в страноприемницата. Майкъл поведе животните към конюшнята. Един коняр с глинена лула в устата почистваше някакъв хамут.
Младият мъж тъкмо отвори уста, когато човекът вдигна поглед и се усмихна.
— Приятно ми е да ви видя отново, сър. Днес обаче е ужасен ден за пътуване, няма две мнения по въпроса.
Майкъл застана нащрек.
— Бъркаш ме с някого. Никога преди не съм идвал тук. Явно е бил някой, който прилича на мен.
Конярят премигна, взря се по-внимателно в него и направи извинителен жест с лулата.
— О, вярно. Вие и вашият кон ми напомнихте много на госта, който отседна в нашия хан преди няколко седмици.
— Опитвам се да открия брат си. Неговият кон и моят са синове на един и същ жребец.
Местният човек кимна разбиращо.
— А, значи и вие сте мистър Аш. Това обяснява приликата. Ще оставяте ли конете си тук за през нощта, сър?
Мистър Аш ли? Стивън очевидно пътуваше инкогнито; малко вероятно бе да има двама мъже с лицето на Майкъл и подобен на неговия кон, които да пътуват насам по едно и също време.
— Двамата с моя спътник се отбихме само да се нахраним. Ще ви бъда благодарен, ако се погрижите за животните за един-два часа. — Младият мъж свали шапката си и прокара уморено длан през мокрите си коси. — Да знаете случайно накъде е тръгнал брат ми?
Конярят се намръщи съсредоточено.
— Струва ми се, че следващата спирка на театралната трупа „Фицджералд“ щеше да бъде в Уиткъм.
Майкъл сбърчи вежди.
— Театрална трупа ли?
— Да, брат ви тръгна с тях. Спаси малкия син на Фицджералд от удавяне и пострада при тази работа. Истински герой.
— Пострада ли? — попита притеснено Майкъл.
— Нищо сериозно — побърза да го увери конярят. — Мистър Аш изглеждаше в чудесна форма по времето, когато тръгна оттук. Всъщност говорят, че започнал да играе в една от техните пиеси. Аз лично мисля, че тръгна с трупата заради актрисите. В нея има няколко много хубави момичета…
Младият мъж слушаше със смесица от изненада и надежда. Възможно ли бе Стивън наистина да е тръгнал с група пътуващи артисти? Той наистина винаги бе обичал много театъра и се бе справял доста добре в любителските представления. А дали би се захванал с една обикновена актриса? Брат му винаги бе изключително трезв мъж. Но един Господ знаеше на какво бе способен човек, когато му кажат, че дните му са преброени, Стивън не беше вече женен, така че защо да не си направи удоволствието с някоя жена, ако желае.
Щом бе тръгнал с театралната трупа, нямаше да бъде трудно да го открие, тъй като актьорите пътуваха бавно и оставяха ясна диря след себе си. Майкъл благодари на коняря и се запъти към хана в силно повишено настроение. Докато вечеряха с говеждо и варени картофи, разказа на спътника си наученото. Блакмър се изненада доста при вестта, че херцогът може би се изявява на сцената, но по своя си обичай не каза нищо.
Навън дъждът бе поспрял временно, но на хоризонта се събираха буреносни облаци със заплашителен вид. Щом излязоха на двора, ярка светкавица раздра небето и миг по-късно отекна силен гръм. Заваля не на шега.
Поредицата от няколко светкавици накара Блакмър да каже с безизразен тон:
— Условията за пътуване не са от най-добрите.
За първи път произнасяше думи, които напомняха донякъде молба за даване на отсрочка. Майкъл се поколеба. Той наистина бе стар войник, но това не означаваше, че му е приятно да мръзне, да се измокри и изтощи. От друга страна, току-що получената информация увеличаваше нетърпението му да продължи своето разследване.
— Гръмотевичните бури обикновено отминават бързо. Би трябвало да успеем да стигнем до Уиткъм преди да се стъмни.
Лекарят въздъхна тихичко, но не се възпротиви.
Едва бяха излезли от конюшнята, когато огромна светкавица раздра небето и изпълни двора с ослепителна синьо-бяла светлина, последвана веднага от оглушителен гръм.
Майкъл се сниши инстинктивно, сякаш се бе озовал под артилерийски обстрел. Когато изправи рамене, във въздуха отекна продължителен грохот.
— Боже мили, какво беше това? — извика Блакмър. Спътникът му се обърна, опитвайки да установи кой е източникът на трясъка.
— Изглежда светкавицата е повалила някое дърво. Някъде наблизо отекна пронизителен женски писък.
Майкъл се завъртя на пети, прекоси тичешком двора и се озова на улицата. Светкавицата бе поразила огромен бряст и той се бе стоварил върху къщата на хубавата тъмнокоса жена, която малко по-рано бе отвела дъщеричката си от пътя. Сградата бе направена от измазан с глина плет и се бе разцепила като яйчена черупка.
Младият мъж се приближи, за да разбере какво е станало. От почернялата дървесина на бряста се вдигаше пушек, но силният дъжд поне бе предотвратил пожара. Когато стигна до къщичката, той завари тъмнокосата жена да рови из развалините.
— Ранена ли сте? — извика той, опитвайки да надвика бурята.
Тя се извърна рязко; по лицето й се стичаше вода, а очите й бяха изцъклени от преживения шок.
— Аз… бях излязла да набера зеленчуци за вечерята и не бях вътре, н-но съпругът и дъщеричката ми са там, отзад. — Обхвана с треперещи пръсти ръката на Майкъл. — Моля ви, помогнете им!
Той сви устни, докато оглеждаше разрушенията. Не беше изключено затрупаните да са мъртви или тежко ранени. Появи се и Блакмър, задъхан от умора.
— Там има ли хора?
— Съпругът и детето на тази жена. — Майкъл оглеждаше срутената къща с опитно око. Непохватното извършване на спасителните работи можеше да размести гредите и отломките така, че да обрече намиращите се отдолу хора, дори да бяха все още живи. Но поне срутването не бе станало на хиляда и петстотин метра под земната повърхност, както се бе случило при взрива в мината му в Уелс. — Най-добре е
