да вдигнем веднага поваленото дърво, за да предотвратим по-нататъшната разруха.
Вече се бяха появили десетина съседи. Един от тях извика:
— Боже мили, вижте къщата на Уаймън!
Друг, вероятно брат на жената, ако се съдеше по приликата им, се разтрепери:
— Ема, Джак и Лиси вътре ли са?
Когато ужасената Ема кимна, той я прегърна с посивяло лице.
Майкъл отдавна бе разбрал, че е най-добре човек да се съсредоточи върху това, което трябва да се направи, вместо да се притеснява безполезно за пострадалите. Започна да дава нареждания, тъй като всички стояха с безпомощно отпуснати ръце.
В този момент изпод руините си чу детски вик. Ема се откъсна от прегръдката на брат си и изтича натам.
— Лиси! Добре ли си?
— Да — изплака момиченцето, — но на татко му тече кръв и не мога да го събудя.
Майкъл огледа внимателно отломките. Детето се намираше само няколко крачки по-нататък, очевидно от другата страна на това, което е било стена на кухнята. Може би щяха да успеят да го освободят преди да махнат дървото. Сграбчи част от измазания с глина плет и опита да го размести, без да предизвика ново срутване.
Блакмър стисна другия край. Майкъл винаги се бе изненадвал, че двамата с лекаря са с еднакъв ръст. Неговата ненатрапваща се личност го правеше да изглежда винаги по-дребен, отколкото беше в действителност. Заедно успяха да преместят безопасно ронливия материал. На нивото на земята зейна тъмна, неравна дупка.
— Виждам светлина, мамо! — извика развълнувано Лиси. Ема избърса дъжда от напрегнатото си лице.
— Можеш ли да изпълзиш до светлината и да излезеш навън, миличко? — попита тя, като си налагаше да говори спокойно.
Настана мълчание. Момиченцето отвърна с треперещо гласче:
— Не мога да се измъкна оттук, мамо. На пътя ми стоят татко и парчета от къщата.
Блакмър огледа дупката.
— Ще опитам да пропълзя вътре от тази страна. Ако Уаймън лежи на пътя между нас и детето, може би ще успея да му помогна.
— В никакъв случай — отвърна Майкъл.
Лекарят го изгледа презрително.
— Ако бързаш толкова, върви сам в Уиткъм. Ще те настигна утре.
Обикновено лицето на Блакмър представляваше непроницаема маска, затова младият мъж се изненада да види в сивозелените му очи сложна смесица от емоции. В тях определено имаше недоволство и раздразнение.
Раздразнен на свой ред, Майкъл се сопна:
— Не се дръж като глупак. Притеснявам се, защото останалата част от къщата може да се сгромоляса всеки момент.
— Аз съм лекар. Трябва да опитам да помогна.
Блакмър легна на калната земя и започна да се промъква през дупката, докато всички останали наблюдаваха със затаен дъх. Неговият спътник настръхна, когато отвътре се чу някакво скърцане, но то престана почти веднага.
След две безкрайно дълги минути, Блакмър се провикна:
— Уаймън е жив. Сърцето му е силно, но е изгубил съзнание и кръвта му изтича през една разкъсана артерия.
— Слава на Бога! — промълви с благоговение Ема. Майкъл, който разбираше достатъчно от рани, за да бъде наясно с опасността, рече:
— Можеш ли да спреш кървенето с турникет?
— Не… пречи ми една проклета греда — изпъшка лекарят. — Засега мога да затискам раната, но трябва да махнете по-бързо оттук проклетото дърво.
Междувременно помощта бе пристигнала, така че Майкъл се зае със закрепването на скрипеца. Когато бяха готови да започнат, извика:
— Блакмър, готови сме да вдигаме. По-добре вече излизай.
— Не мога — отвърна троснато лекарят. — Уаймън е загубил вече достатъчно кръв.
— Ама докторът ще умре, ако стените се срутят! — обади се притеснено някакъв възрастен човек.
— Той го знае.
Майкъл даде мрачно сигнал за започване.
Воловете започнаха да дърпат. Последва скърцане на хамутите. Въжетата протестиращо свистяха под напъна. Майкъл бе затаил дъх. Ако се скъсаха, щеше да се наложи да прибягнат към по-бавен и по-опасен метод за извършване на спасителните работи… стига провалът на първия опит да не доведе до смъртта на тримата под развалините.
Бавното повдигане на бряста бе посрещнато с радостни викове. Последва трополене от разместилите се отломки, но не се стигна до опасно срутване. Десетки ръце се протегнаха към дървото с трескавото желание да го отместят внимателно встрани. Точно в този момент едното въже се скъса. Другите две го последваха моментално и дървото се стовари със сила, от която земята потрепери. За малко не удари един от хората, но, по някакво чудо, никой не пострада.
Както се бе надявал Майкъл, отместването на ствола разкри голяма дупка в покрива, откъдето можеше да се влезе в къщата. Спасителите скоро стигнаха до момиченцето, като се движеха невероятно предпазливо. Пръв сред тях бе братът на Ема.
— Вуйчо Джон! — извика детето.
Миг по-късно младият мъж се появи изпод отломките с вкопчилата се в него Лиси. Ема я пое и я притисна в обятията си така, сякаш нямаше намерение да я пусне никога повече. Сълзите на благодарност по лицето й се смесваха с дъждовните капки.
Без да губи време в съзерцаване на трогателната сцена, Майкъл се върна към отломките на къщата. Заедно с един грамаден като мечка навъсен ковач започнаха да разчистват предпазливо пътя към ранения. Уаймън лежеше по гръб, а ризата му бе напоена с кръв. За щастие гредата, която препречваше достъпа от другата страна, бе предотвратила по-сериозно нараняване от дълбокия прорез в ръката.
Единственото, което се виждаше от Блакмър, беше дясната му китка и длан, обвити около ръката над лакътя на ранения. Той бе действал опипом и така бе открил раната и спрял смъртоносното изтичане на кръв.
Майкъл извади носната си кърпа и я завърза стегнато над разреза.
— Можеш да излизаш вече, Блакмър. Ще го изнесем оттук.
Майкъл и ковачът вдигнаха Уаймън и го подадоха на чакащите отвън. Веднага щом го положиха на земята, Ема се отпусна на колене до него. С едната ръка продължаваше да държи дъщеря си, а с другата прегърна мъжа си.
— Благодаря на Бога — прошепна тя. — И на всички вас.
Майкъл се измъкна уморено от развалините. Мъжът, който го бе заговорил вече веднъж, се обърна отново към него:
— Аз съм Уилям Джонсън, кмет на Редминстър. Всички сме ви много благодарни за това, което направихте с вашия приятел, особено като се има предвид, че сте непознати.
— Аз самият дължа живота си на непознати хора — отвърна с лека усмивка Майкъл — и винаги си плащам дълговете.
Заобиколи от другата страна на къщата, за да види дали лекарят нямаше нужда от помощ. Дъждът беше спрял и се беше стъмнило почти напълно.
Блакмър се измъкваше заднишком от отломките. Оставаше му съвсем малко, за да излезе, когато развалините се раздвижиха с ужасяващо скърцане. Майкъл сграбчи спътника си през кръста и го издърпа
