Розата и херцога

няколко седмици представленията ни ще бъдат хаотични.

Но дали Роза наистина щеше да дойде? Може би в последния момент бе променила решението си. Херцогът все още не можеше да разбере защо се бе съгласила да се омъжи за него. Определено не заради финансовата сигурност, която й бе предложил, тъй като никой от семейство Фицджералд не се вълнуваше особено от парите. Вероятно го бе приела от съжаление.

„Господи, ако е вярно, не позволявай съжалението й да се изчерпи точно сега.“ И продължи да крачи.

Тогава музиката престана. Обърна се и видя, че булката и нейните придружители бяха пристигнали в другия край на поляната. Розалинд беше толкова красива, че усети болка, докато я гледаше. Роклята на Офелия бе много елегантна; коприната с цвят на слонова кост падаше на земята на разкошни гънки. Простотата отиваше на младата жена, както й отиваха и бронзовите цветя в косите. Тя беше далеч по- привлекателна от всичките Офелии, които бе виждал някога на сцената. Но докато любимата на Хамлет бе слабо същество, Розалинд излъчваше топла, женствена сила.

Стивън зае мястото си до олтара, придружен от Джеремайя. Музикантите засвириха тържествен марш. Булката тръгна грациозно по тревата, съпроводена от баща си и Брайън от едната страна, и Мария и Джесика — от другата. Цялото семейство Фицджералд щеше да я предаде на младоженеца.

Гърлото на херцога се сви. Нямаше право да я откъсва от семейството, което обичаше… но не бе в състояние да съжалява заради собствения си егоизъм.

Когато семейство Фицджералд стигна до него, Томас заяви с шепот, но обиграният му глас достигна до всяко кътче:

— Грижи се добре за нея, момко, в противен случай ще се каеш горчиво.

— Ще се постарая, сър.

Усмихнат, пое ръката на Розалинд. Това бе най-необичайната венчавка, която бе виждал. И най- хубавата.

В отговор тя стисна здраво ръката му. Тъмните й очи блестяха. Трябваше да впрегне всичката си воля, за да не започне да я целува веднага. Двамата се обърнаха към викария, а семейството й се оттегли и се присъедини към останалите гости.

С дълбок глас, който можеше да се сравни с тембъра на Томас Фицджералд, викарият започна брачната церемония. Стивън прозря за първи път смисъла на познатите слова, може би защото първата му женитба не бе по негов избор.

Присъстващите се размърдаха озадачено, когато викарият произнесе името Кениън, но никой не реагира. Трудният момент за Стивън дойде, когато духовникът произнесе за първи път „…докато смъртта ви раздели“.

Погледът на младата жена политна неволно към лицето на нейния любим и той видя отражение на собствените си чувства.

— Да — изрече твърдо той.

Стисна ръката й и тя му се усмихна смутено. Когато дойде нейният ред, тя заяви с ясен, трениран за сцената глас, в който нямаше и сянка на съмнение:

— Да.

Джеремайя извади пръстена със замах, който показваше, че умее да извлече най-доброто от себе си, когато е на сцената. Стивън го постави на пръста на своята съпруга и каза сериозно:

— С този пръстен се венчавам за теб, с тялото си ще те боготворя и с всичките си земни блага ще те даря.

Розалинд се усмихна, без да погледне към пръстена. Херцогът се запита кога ли щеше да забележи, че венчалната й халка е украсена с малки, прекрасни диаманти, все пак искаше да й подари и диаманти, и котенце. Искаше да й даде всичко, което можеше, в замяна на великолепния подарък, който му правеше тя, като му отдаваше самата себе си.

— Обявявам ви за съпруг и съпруга.

Церемонията приключи и Стивън можеше да целуне сияещата си булка. Устните им се докоснаха за секунда, но той я притисна в обятията си и усети ударите на сърца то й. Розалинд. Неговата съпруга. Неговата съвършена роза.

Всички ги заобиколиха, за да им пожелаят щастие; мъжете потупваха херцога по гърба и се ръкуваха с него, прегръщаха и целуваха булката. Неофициалната обстановка правеше атмосферата задушевна.

Когато възбудата се поуталожи, Стивън притисна към себе си новата си съпруга.

— Дойде ли време за сватбената гощавка?

Томас му хвърли странен, подозрителен поглед.

— Един момент. Викарият каза, че името ти е Кениън.

— Стивън ми съобщи за това тази сутрин. — Младата жена погледна с обич своя съпруг. — Разбрала съм неправилно името му първия път, когато ми го каза, а той е такъв джентълмен, че никога не ме поправи.

Неколцина се изсмяха, но Томас се намръщи още по вече.

— Всичко това ми се струва доста нередно. — Внезапно очите му се разшириха от изненада. — Кениън. Аш, Ашбъртън. Името на херцог Ашбъртън не е ли Стивън Кениън?

Стивън си каза, че трябва непременно да запази присъствие на духа. Той самият предпочиташе да поднеса тази новина по друг начин, но Мария го бе прекъснала, когато бе опитал да я съобщи на Розалинд.

Сведе поглед към своята съпруга и притисна ръка около кръста й.

— Да. А името на херцогиня Ашбъртън е Розалинд Фицджералд Кениън.

Глава 18

Настъпи изумено мълчание. Розалинд впери очи в новия си съпруг. Той несъмнено се шегуваше. Но в очите му не забеляза никакви шеговити светлинки, само уморена примиреност.

Стивън беше Ашбъртън, един от най-богатите аристократи в страната?

— Ако това не е шега, нищо чудно, че татко ти даваше непрекъснато роли на херцог — промълви тя.

Устните на младия мъж се изкривиха.

— Не е шега, Розалинд.

Томас Фицджералд избухна:

— Дяволите да те вземат, Ашбъртън, що за подигравка е това? Да не би да си извадил фалшиво разрешително, за да можеш да се ожениш на ужким?

— Разбира се, че не — отвърна невъзмутимо херцогът. — Бракосъчетанието ни е напълно законно. Всичко, което казах за себе си, е вярно, с изключение на последното ми име.

Томас понечи да отговори, но Мария го възпря, като постави длан върху ръката му.

— Овладей ирландския си темперамент, скъпи.

— Той излъга — изръмжа актьорът — и за това няма никакво извинение.

— Така ли? — Мария прониза с поглед зет си. — Томас, любов моя, двамата с теб можем да играем каквато роля си поискаме на сцената и после да излезем от нея. Но на него му е било по-трудно да излезе от ролята си на херцог.

— Точно така. Никога не съм имал възможност да бъда нещо по-малко от господар. — Стивън изгледа иронично събралите се гости. — Като виждам как всички отстъпват назад, сякаш изведнъж съм се заразил от проказа, може би ще разберете защо ми беше толкова приятна анонимността, която ми даваше мистър Аш.

Джесика пристъпи напред.

— Е, аз пък мисля, че това е великолепно. Копнея да кажа на другите: „Току-що обядвах със зет си, херцог Ашбъртън“. Ще размахвам най-безсрамно титлата ти. Прегърна енергично младия мъж. — И те харесвам много, макар да си безнадеждно аристократичен.

Розалинд благослови безмълвно сестра си, задето бе разчупила леда, след което обясни:

— Той опита да ми каже, татко, но мама го изпъди, преди да бе успял да го направи.