Той започна да потрива несъзнателно корема си — сигурен признак за болка.
— Несъмнено си забелязала, че не съм усвоил успешно всичко, на което опитваха да ме научат. Баща ми се вбесяваше, че не отдавах полагаемото се на моя ранг. Смяташе ме за мекушав. И без достойнство. — Усмихна се с ирония. — Наистина бях такъв по неговите стандарти. И все още съм.
Но голяма част от обучението всъщност бе усвоил. Нищо чудно, че бе станал такъв специалист по прикриване на болката си. Ако не беше вродената му почтеност и чувство за справедливост, той щеше да се превърне в същото чудовище като баща си.
— В кодекса на херцозите оставено ли е някакво местенце за любовта — попита тихо тя.
Стивън отмести поглед към прозореца.
— Любовта не влизаше… в учебната програма. Похотливостта бе приемлива — и двамата ми родители имаха известни любовни връзки. Но любовта беше нещо непознато. — Едно мускулче на челюстта му потрепна. — Смятам, че подобно на езиците, способността да се обича трябва да се усвои в детска възраст.
— Караш ме да се чувствам щастлива, че нямам знатен произход. Но и ти, въпреки всичко, си станал чудесен човек.
— Значи не съжаляваш, че се омъжи за мен? — Тонът му беше шеговит, но по напрегнатия му поглед разбра, че говореше напълно сериозно. Божичко, защо изобщо си губеха и без това толкова ограниченото време в разговори за общественото положение?
— Разбира се, че не. Поздравявам се за бляскавия инстинкт. Аз си мислех, че си просто прекрасен, греховно привлекателен мъж. А сега спечелих наградата на годината без дори да знам — заяви шеговито тя. — Единственото, за което съжалявам в момента, е, че си седнал толкова далеч.
— Това лесно може да бъде поправено.
Изправи се, прескочи кутията на Поршия и се настани до своята съпруга. В тясното пространство на каретата това означаваше, че телата им от рамото до бедрата се допират плътно.
— Къде отиваме и кога ще стигнем там? — Хвана ръката му и сплете пръстите си с неговите. — Покрай цялото вълнение забравих да попитам.
— Притежавам малка къща край морето, недалеч от Честър. Тя е хубава и уединена, поддържа я само една семейна двойка. Би трябвало да пристигнем там около залез слънце.
— Колко къщи притежаваш? — попита с любопитство Розалинд.
Младият мъж се замисли за момент.
— Шест. Помниш ли като те попитах дали би ти харесало някое закътано абатство? Семейното имение, Ашбъртънското абатство, има манастирска градина. Прекрасна е.
Беше направила невероятен скок от това да няма покрив над главата до притежанието на шест къщи като херцогиня. Поклати смаяно глава и усети, че се прозява. Прикри уста с длан и рече извинително:
— Съжалявам. Снощи спах малко.
Той я прегърна с дясната си ръка.
— Използвай ме за възглавница.
Младата жена се сгуши в него. Толкова добре си подхождаха. Проклети да бъдат различията в общественото им положение, те двамата бяха един за друг. Точно това искаше тя от един съпруг — успокояващо присъствие… и изгарящо нетърпение.
Потъна в сън и устните й се разтегнаха в усмивка.
Докато пътуваха из подобните на паркове хълмове на Чешър Плейн, Стивън се наслаждаваше на усещането на притиснатото в него меко, изпълнено с доверие тяло. Чувстваше се… напълно щастлив. Повече от когато и да било досега в живота си. През последните седмици се бе научил да живее в мига и този просто не можеше да бъде по-хубав.
И тогава надолу по хранопровода и през корема го прониза остра болка. Застина, като се бореше с желанието да се свие на две. Не сега. Не днес.
Несъзнателно бе стиснал малко по-силно Розалинд и тя издаде някакъв звук насън. Наложи си да не мърда, за да не я събуди. Но не можеше да си обясни как така не бе усетила ужасната, нажежена до червено болка, която го изгаряше само на сантиметри от нежната й буза? Или ледената пот по дясната му ръка, с която я бе обхванал през кръста?
Съпругата му се раздвижи и потъна отново в дълбок сън, нежна и успокояваща го, дори само с присъствието си. Стивън опита да измъкне с лявата си ръка хапче опиум от вътрешния джоб. Беше изпил едно непосредствено преди да тръгнат от сватбеното тържество и предпочиташе да не взема второ толкова скоро. Не му се искаше да пилее малкото оставащо му време, като изпада под въздействието на наркотика. Но в крайна сметка страхът може би щеше да надделее. Опиумът приспиваше болката.
Ако вземането на втора таблетка означаваше Розалинд да не научи за поредния му пристъп, заслужаваше си да го направи. Преглътна лекарството с известно затруднение, затвори очи и зачака. Постепенно болката започна да отслабва и бе заместена от вцепенение. Вероятно трябваше да се смята за щастливец, след като не бе започнал да повръща неконтролируемо или не бе станал жертва на някой от другите неприятни симптоми, които придружаваха понякога пристъпа му.
Щастливец… По дяволите!
Нежна длан я погали по ръката.
— Време е да се събуждаш, лейди Калибан. Почти пристигнахме.
— Мммм. — Остана още известно време в приятна безтегловност, като се наслаждаваше на близостта на Стивън. В този момент, точно когато каретата спря да се движи, нещо студено и влажно докосна бузата й. Отвори очи и установи, че Поршия е завряла муцунката си в носа й. — Сънувам ли, или на гърдите ми наистина е застанала котка?
— Пуснах я навън. След като се изтощи да скача, реши, че си мека и удобна. — Очите му блеснаха шеговито. — Напълно съм съгласен с нея.
Розалинд се изчерви леко, изправи гръбнак и протегна схванатите си мускули.
— Наистина ли пристигнахме?
— Наистина. — Херцогът хвана Поршия и я върна в пътническата й кутия. — Имаш невероятен талант за спане. Почти не помръдна, дори при двете смени на конете.
— За пътуващия артист е страшно важно да може да спи където и да е. — Погледна през прозореца. Минаваха през безупречно поддържан парк, с насипани с пясък алеи. На хоризонта кървавочервеното слънце слизаше към морето и огнените му лъчи превръщаха облаците в горещи корали. — Колко е красиво! Кое е това място?
— Кърби Манър. В момента гледаш река Дий, която се влива в Ирландско море. — Каретата вече бе спряла и той отвори вратичката и й помогна да слезе. — Къщата е над нас.
Понечи да се обърне, но младата жена го хвана за ръката.
— Къщата може да почака.
Проследиха мълчаливо с поглед как слънцето се плъзна и морето, а небето и облаците потъмняха. Денят си отиде съвсем бързо. Розалинд се сети за предстоящата смърт на Стивън и гърлото й се сви от мъка.
Обърна се към къщата. Кърби Манър бе наполовина дървена, в унисон с местния стил, а стъклата на прозорците й бяха станали оранжевозлатисти на последната светлина на деня. Тя също беше красива. Младата жена огледа очарована сложния мотив, наподобяващ рибена кост, в който бяха наредени дървените трупи.
— Прекрасно е, но определено не отговаря на представата ми за малка къща.
— Това е най-малкото жилище, което притежавам; има само пет спални.
Приближиха се мъж и жена, които очевидно очакваха да им бъде обърнато внимание.
— Добре дошли в Кърби Манър, ваше височество. — Мъжът наклони почтително глава, а жената направи реверанс. — Надявам се, че сте доволен от състоянието на имението. Ако имахме повече време…
