Не довърши мисълта си, а гласът му потрепваше нервно.
— Стига стаите да са изчистени и да сте приготвили достатъчно храна, всичко е наред. — Младият мъж се обърни към съпругата си. — Розалинд, това са мистър и мисис Найланд. Позволете ми да ви представя херцогиня Ашбъртън.
Актрисата потрепна, когато мисис Найланд напрани отново реверанс, а съпругът й се поклони несръчно. Та тя не беше херцогиня, за Бога; беше пътуваща артистка и в момента косите й бяха прибрани като на ученичка.
Но очевидно все пак беше херцогиня и трябваше да се държи като такава, ако не заради самата себе си, то поне заради Стивън.
Решението на проблема я връхлетя внезапно: играй ролята на херцогиня така, сякаш си на сцената. Наклони глава и се усмихна грациозно, но не прекалено фамилиарно.
— Много мило от ваша страна, че сте се приготвили за толкова кратко време. Когато внасяте багажа, моля ви бъдете особено внимателни с кутията с моето котенце. Поршия понесе чудесно пътуването, но предполагам, че вече е готова за вечеря.
Семейство Найланд се натовари с Поршия и останалия багаж и влезе в къщата. Кочияшът подкара каретата към конюшнята, а двамата младоженци заизкачваха външните стълби, хванати за ръка. Той отвори входната врата, наведе се неочаквано и я вдигна. Тя се разсмя и се вкопчи вън врата му, за да запази равновесие.
— Макар да не сме на прага на Ашбъртънското абатство, все пак и това е мой дом — обясни младият мъж.
— Във всяка една от шестте къщи ли ще ме внасяш — попита Розалинд, докато съпругът й я носеше навътре.
— Ако ти харесва, да, но според мен ловната хижа няма да ти хареса. Облицована е с тъмна ламперия и е натъпка на с препарирани животински глави.
Освен това нямаше да има време да посетят всички тези къщи.
— О, имаш право. Звучи доста непривлекателно — отвърна с помръкнал глас тя.
Той я понесе по някакъв полутъмен коридор, от който слязоха в доста голямо помещение. Най-напред й направиха впечатление богато украсените с дърворезба дъбови менели и меките килими. Стивън я пусна внимателно на пода. Тя стъпи на крака, затаила дъх.
Изражението му беше сериозно, сякаш в този миг запаметяваше лицето й. После я целуна с болезнена нежност. Устните й се разтвориха под неговите и тръпки на желание преминаха по кожата й. Четирите дни, през които не се бяха любили, й се бяха сторили цяла вечност.
Чувстваше се омекнала като восък. Съпругът й вдигна глава и промълви дрезгаво:
— След като се освежим и нахраним, ще може ли да дойда в стаята ти?
Розалинд го изгледа учудено и се разсмя.
— Стивън, скъпи мой, нищо не илюстрира по-ясно различията в общественото ни положение. Там, откъдето идвам аз, брачната двойка има обща спалня и общо легло. Подозирам, че благодарение на това хората се сдобряват по-бързо. — Изпълни се с желание да излее пред него любовта си в думи. — Винаги ще бъдеш добре дошъл в моето легло. Всъщност ще се чувствам обидена, ако спиш другаде.
— В такъв случай приемам, че отговорът ти е да.
— Определено. — Връхчето на езика й се показа между зъбите й. — Не мислиш ли, че след такъв уморителен ден би било най-добре да пропуснем вечерята и да си легнем веднага?
— Не. — Направи крачка встрани и взе дланта й в ръцете си. — Първия път всичко стана прекалено бързо. Нека тази вечер се насладим на удоволствието от очакването.
Още малко очакване и тя щеше да полудее като пантера. Но той имаше право. Нямаше защо да бързат.
— Звучи разумно, макар че не се чувствам особено разумна в момента. — Наклони глава. — Имам предложение. Разведи ме из къщата, докато приготвят вечерята. А после ще можем да се нахраним в интимна обстановка в стаята си.
— Великолепна идея. — Херцогът целуна връхчетата на пръстите й и я хвана под ръка. Заговори, имитирайки много сполучливо приповдигнатия тон на високомерен иконом.
— Това, скъпа херцогиньо, е основният салон. Смята се, че най-старата част на къщата е построена в началото на петнайсети век. Моля обърнете внимание на чудесната изработка на гипсовите орнаменти.
Младата жена се изкиска; той наистина имаше бъдеще като комичен актьор.
— Наистина е великолепно, ваше височество — отвърни тя с тон на изпълнена с възхищение посетителка. — Но подходящи ли са за тавана тези развратни амурчета?
— Те не развратничат, мадам. Просто са си много добри приятели.
Поведе я из първия етаж, като обръщаше вниманието й върху интересните неща и правеше нарочно забележки, които я разсмиваха.
Както във всички изградени частично от дърво постройки, подът беше неравен, прозорците бяха клюмнали леко на една страна и изобщо не можеше да се види една-единствена права линия. Сградата й хареса. Допадаше й също така, че все намираха начин да се докосват привидно невинно и всеки допир бе поредната хвърлена в горящия огън съчка.
Когато тръгнаха нагоре по стълбите, Розалинд попита:
— Колко често идваш тук?
— Може би веднъж годишно. Обикновено оставам няколко дена, когато дойда по работа на север. — Усмихна се мрачно. — Знам. Тъжен пропуск, нали?
Младата жена поклати смаяна глава.
— Няма ли някои обеднели братовчеди от семейство Кениън, които се нуждаят от дом?
— Има, но всички те предпочитат да живеят доста по на юг. По-близо до цивилизацията. Един братовчед се установи в имението в Норфолк, където отиде да живее Ели Уордън със своето бебе. — Усмивката му стана саркастична. — Каквото и да кажа, братовчедът Куинтъс и съпругата му ще решат, че бебето е мое. Поне е гаранция, че ще се грижат добре за него.
— Радвам се за Ели и детето, въпреки че ще се отрази зле на репутацията ти.
Тръгнаха по осветения с лампи неравен коридор. От много време бе копняла да си има къща, но в никоя от нейните мечти тя не бе толкова хубава като тази. Надяваше се, че един ден някой братовчед Кениън щеше да прояви достатъчно здрав разум и да я оцени.
Щом стигнаха в края на коридора, Стивън рече:
— Спалнята на господаря е вляво, а на господарката вдясно. Имат помещения за обличане и са свързани с врата.
Розалинд влезе и дъхът й секна за пореден път. Вляво се издигаше масивно легло с четири колони и балдахин, а вдясно имаше шезлонг, удобни столове и други мебели. Но това, което прикова вниманието й, бяха розите. Върху всички маси и бюра имаше вази с ухаещи червени, бели и розови рози, чиито цветове сияеха на светлината на пукащия огън. Ароматът им беше опияняващ.
Докосна смаяна един от алените цветове.
— Стивън, изумително е. Как, за Бога, го направи?
— Бива ме за уреждането на разни неща. — Целуна я. — Идеята бе съвсем естествена — рози за моята съвършена роза.
Младата жена преглътна развълнувано; надяваше се той никога да не разбере колко несъвършена беше в действителност.
— Цветята са прелестни. Обаче ще увехнат много бързо.
— Но само така могат да бъдат красиви — отвърна тихо той.
Погледите им се срещнаха и останаха слети в продължение на един изпълнен с близост миг. Дори сега, през първата си брачна нощ, нямаше как да избягат от напомнянето за смъртта. Но тя си обеща, че докато Стивън бе все още жив, двамата щяха да изтръгнат от времето всеки миг на радост.
Глава 19
