Макар да се стремеше да замаже неловката ситуация, тя самата все още не можеше да се справи с изненадата. Вдигна очи към новия си съпруг, неспособна да си представи какво следваше от всичко това. Херцогиня? Тя, Розалинд Фицджералд Джордан, намерено дете, пътуваща актриса и вдовица?
Погледът й падна върху брачната халка. По нея блести ха скъпоценни камъчета, струващи цяло състояние. Стисна зъби. Дори пръстенът бе живо доказателство, че произхождаха от различни светове.
Щеше да мисли за това по-късно. Точно в този момент Стивън имаше нужда от нейната подкрепа. Затова заяви безгрижно:
— Искам да поръчаш обсипана с диаманти каишка за котенцето ми, скъпи.
Напрежението изчезна от лицето му.
— Ако наистина го желаеш, Поршия ще я има.
Томас все още изглеждаше недоволен. Розалинд подозираше, че гневът му само отчасти се дължеше на измамата. Вероятно бе резултат и от смесените бащински чувства към мъжете, които отвеждаха дъщерите му. Но гневът му щеше да отмине скоро; винаги ставаше така.
Преди актьорът да бе успял да проговори отново, Брайън се обади, като имитираше своя герой Пък:
— Драги ми дами и господа, мога ли да напомня с най-голямо уважение, че е време да започнем сватбената почерпка? — Погледна дяволито към булката и младоженеца. — Дори херцозите и херцогините трябва да ядат.
Думите му предизвикаха всеобщ смях и хората се насочиха към масите. Ръката на Стивън остана все така около талията на Розалинд, когато прекосиха поляната. Това й беше приятно и я успокояваше. Но не можеше да престане да се пита какво означаваше тази новина.
Сватбеното пиршество премина с голям успех, макар нервите на булката да бяха прекалено опънати, за да може да му се наслади напълно. Тя се смееше, говореше и безмълвно помагаше на Мария да държи настрани един от друг баща й и новия й съпруг.
Обилната храна и напитките заличиха тревогата, която бяха изпитали за кратко членовете на трупата, като напиха, че бяха карали един херцог да носи декорите. Той самият се държеше очарователно и непретенциозно. Когато дойде време младоженците да тръгнат, всички бяха склонни да мислят за случилото се като за забавна шега.
Розалинд прегърна и целуна всеки поне по веднъж, а членовете на семейството — по два пъти. После се качи в елегантната карета, която Стивън бе наел. Поне мислеше, че я е наел; нищо чудно обаче да я бе купил с джобните си пари. Той се намести на свой ред и затвори вратата, стиснал в ръка пътната кутия с Поршия. Зае мястото с гръб по посоката на движение, което се намираше точно срещу Розалинд.
Когато каретата потегли, тя замаха с ръка и продължи да се усмихва, докато семейството й се изгуби от погледа. После се понесоха със скорост, на която бяха способни само чистокръвни коне. Облегна се на тапицираната с кадифе седалка и впери поглед в новия си съпруг. Странно, сега, след като първоначалното объркване бе преминало, всъщност изобщо не бе изненадана от вестта за благородническия му произход. От първия момент й бе станало ясно, че е аристократ, а и винаги се бе държал с авторитета на човек, свикнал да му се подчиняват. Беше накарал онзи груб представител на закона, Крейн, да замълчи само с един поглед. Но не бе обръщала особено внимание на тази му способност, защото отношението му към нея самата и нейните приятели бе доста непринудено.
В действителност той бе един от хората, разполагащи с най-голяма власт в Англия, Ако заговореше, самият принц регент щеше да го слуша с внимание. Младата жена затвори очи и потърка слепоочията си.
— Глава ли те боли? — попита съчувствено Стивън.
— Малко. Джесика ми опъна прекалено силно косите, когато ми правеше прическата. — Розалинд започна да вади фибите и хризантемите. Отдъхна си с облекчение, когато косите се разпиляха по раменете. — Освен това, разбира се, се чувствам като озовала се в приказката за крал Кофетуа и просякинята.
Лицето му потъмня.
— Аз не съм крал, а ти не си просякиня.
— Доста близко е — Започна да прокарва пръсти през косата си. — Самият факт, че джентълмен се жени за пътуваща актриса с неизвестно потекло, е вече доста скандален; но един херцог да направи такова нещо е направо невъобразимо. Всички ще сметнат, че съм те подлъгала заради парите, а теб ще вземат за глупак.
— Няма нищо невъобразимо в нашия брак — отвърна остро той. — Ти си отгледана в дома на благородник, нищо, че е решил да се отдаде на сцената. Ти си дама — и по маниери, и по начина, по който говориш, и по изтънчеността ти. Всеки, който те познава, мисли така. А всеки мъж, който те види, ще се изпълни със завист, в никакъв случай няма да ме помисли за глупак.
Нима беше толкова наивен? Или пък до такава степен бе привикнал да се отнасят почтително с него, та не проумяваше, че това отношение няма да се прехвърли автоматично и върху нея? Помисли си с мрачен хумор, че в краткостта на брака им имаше и нещо положително, защото тя никога нямаше да бъде приета в неговия свят.
Но всъщност нямаше значение. След смъртта му тя щеше да се върне при своите хора. Междувременно…
— Какво искаш от мен, Стивън? Какви са задълженията на една херцогиня?
Въпросът й го изненада.
— Искам да бъдеш моя съпруга, Розалинд. Моя приятелка, придружителка, любовница. Обществените ти задължения могат да бъдат големи или малки, каквито ти пожелаеш. Ако искаш да бъдеш представена в двореца, ще го уредя. Ако предпочиташ никога да не стъпиш в някоя и модните гостни, също е добре дошло. Ти си тази, която избира.
Звучеше лесно, но тя не можеше да го повярва.
— Рангът ти сигурно е свързан със задължения. Вероятно мнозина имат едни или други претенции към теб.
— Защо според теб избягах? — отвърна с явна горчивина той.
— Толкова ли е ужасно да бъдеш херцог?
— Всъщност през двете години, откакто наследих титлата, открих — рече той, като опитваше да овладее горчивината в гласа си, — че е по-приятно да бъдеш херцог, отколкото негов наследник. Сега мога да правя почти всичко, което ми харесва… дори да се превърна в обикновен човек, поне за известно време.
— Приятно ли ти беше да си мистър Аш?
Младият мъж се поколеба, преди да отговори тихо:
— Никога не съм се чувствал по-добре. Никой нямаше никакви предварителни очаквания за това как би трябвало да изглеждам, какво да казвам или върша. Бях свободен като отскубнал се от ремъка си сокол.
Усетила, че тази тема го вълнува по особен начин, Розалинд попита:
— Казваш, че е било по-лошо да бъдеш наследник, отколкото херцог. Защо?
Младият мъж помръкна.
— Станах лорд Бенфийлд в мига, в който поех първата ги глътка въздух. Целият ми живот бе безкрайна подготовка за ранга и титлата, които щях да нося един ден. Момчето — бъдещ херцог, не може да плаче за какво да е — най-малко заради някакви си там чувства и в никакъв случай, когато го набият. Което обаче се случва често. То не си позволява недостойно поведение като например да играе с деца на обикновени родители. Трябва да бъде на върха и в учението, и в спорта. Да не се оплаква, когато по-големите момчета го измъчват в училище, да не се извинява на по-низшестоящите, т.е. почти на никого. Почита по- висшестоящите, дори кралят да има много вулгарен вкус. Избира другарите си само измежду тези, които са достойни за вниманието му. Жени се…
Спря рязко.
Съпругата му го гледаше с широко отворени очи.
— Звучи ужасно.
