— Аз също мисля, че е разхищение. — Устните му се изкривиха в иронична усмивка. — Но така или иначе всички трябва да умрем един ден. Аз просто ще го направя по-рано от очакваното.
Едно бе да знаеш, че смъртта е неизбежна за всички. И съвсем друго да погледнеш през масата и да установиш, че Жътварката бе дошла на чай. Розалинд опита да си представи как би се чувствала, ако знаеше, че я очаква близък край, но не успя. Стисна още по-силно ръката му.
— Затова ли бягаше от досегашния си начин на живот?
Стивън кимна уморено.
— След като чух диагнозата на лекаря, изпитах неустоимо желание да се измъкна, докато успея да приема новината.
— Докторите грешат.
Бръчките на лицето му станаха по-дълбоки.
— Така е, но тялото не лъже. Усещам как болестта напредва с всеки изминал ден. Просто е въпрос на време… и то не много.
Каква е твоята болест?
— Лекарят я нарече тумор на стомаха и черния дроб.
— А аз си мислех, че просто си излязъл да си починеш от трудния си брак — промълви младата жена. Още не можеше да повярва, че бе толкова непроницателна.
— Вдовец съм. — Погледът му се премести към дървената греда над главите им. — Луиза умря преди малко повече от година.
Безжизненият му тон говореше, че я бе обичал много.
— Каква беше тя? — попита тихо Розалинд.
Той помълча, търсейки подходящата дума.
— Красива — отвърна най-сетне. — Винаги съвършена дама.
Никой никога не би нарекъл Розалинд дама, а и съвсем не беше съвършена. Но Стивън я желаеше. Тя имаше властта да подари и на двама им няколко кратки радостни мига.
Трябваше да използва точния тон, иначе той щеше да се барикадира отново зад непробиваемата си броня. След кратък размисъл младата жена заяви:
— Сега ми става ясно, защо се държа на разстояние от мен. Страхувал си се да не изпадна в истерия, като науча за болестта ти.
Стивън отвори рязко очи и впи поглед в лицето й. Устните му се изкривиха в усмивка.
— Не бих използвал точно тези думи, но иначе е горе-долу вярно.
— Какъв горд и глупав човек си само.
Тя се приведе и целуна студените му устни с надеждата, че не е прекалено изтощен от пристъпа и ще почувства желание. Повдигна глава само на сантиметър и промълви:
— Аз нямам склонност към истерии. — Опитваше да не допусне мъката си до повърхността и дори успя да се усмихне шеговито. — След като си тръгваш утре, бих искала да се сбогуваме по незабравим начин.
Настъпи мълчание, през което той я съзерцаваше напрегнато. Зелените тонове се бяха върнали в очите му. Беше толкова тихо, че Розалинд чуваше как котката ближе малките си.
И тогава Стивън обви с ръце кръста й и я притегли, за да я целуне отново. Устните му станаха все по- настойчиви и тяхната страст я изгаряше.
Привличането помежду им бе много силно още от първия миг, независимо че се опитваха да го отричат. Но направеното разкритие събори издиганите с такава мъка бариери. Всичко бе водило към този момент — всяко докосване, всеки хвърлен скришом поглед, всяка сценична и всяка истинска целувка бяха прибавяли по нова съчка в огъня. Тя бе хвърлила в него запалената клечка кибрит и двамата бяха на път да изгорят.
Целуваха се до задъхване. Херцогът я обхвана в силните си ръце се озова отгоре й, като я притисна с тялото си в мекото ухаещо сено.
— Искам да те любя, Розалинд — прошепна дрезгаво той. — Ако имаш някакви съмнения, кажи ги още сега.
Навлизащата през прозорците слънчева светлина образуваше ореол около широките му рамене и кестеняви коси. Като на ангел?
Като на любим. Младата жена повдигна ръка и погали бузата му с дланта си.
— Нямам никакви съмнения, Стивън. Само съжаления, че не го направихме по-рано.
Усещането му за външния свят се възвърна постепенно. Вече не се питаше дали е способен да изпитва страст. Не беше предполагал, че желанието може да бъде толкова диво, толкова необуздано. Щеше да изпитва срам от безумието си, ако тя не бе споделила лудостта и удовлетворението му.
За първи път разбираше защо наричаха секса „малката смърт“, Той бе унищожен, но беше все още жив, увиснал в някакво странно измерение на времето, където нямаше нито минало, нито бъдеще, само вечно настояще. И никога не се бе чувствал по-жив. Усещаше почти с болезнена яснота ухаещата мекота на сеното, трескавите удари на сърцето си, тялото на Розалинд.
Завъртя се на гръб, като я повлече със себе си, и я притисна към гърдите си. Дъхът й гъделичкаше врата му, а кожата й имаше солен вкус, когато я целуна по слепоочието. Дрехите и крайниците им бяха сплетени.
Внезапно си спомни съвсем живо съня в нощта след спасяването на Брайън. Беше преследвал една смееща се Розалинд сред огряна от слънцето поляна, осеяна с есенни цветя. Когато я бе настигнал, тя се бе отдала в обятията му със страст, която не отстъпваше на неговата собствена. После се бяха свлекли на земята и се бяха любили безпаметно.
Днес този сън се бе превърнал в действителност и единствено съжаляваше, че всичко бе свършило така бързо. С горчива ирония си даде сметка, че бе открил прекалено късно страстта.
Не, не прекалено късно. Той не можеше, и нямаше да я пусне да си отиде.
Беше направил всичко, зависещо от него, за да запази самообладание, да й се възхищава, без да допуска нещата да се задълбочат. Беше опитал да бъде почтен и да не й причини болка.
По дяволите почтеността. Той я желаеше и безскрупулната кръв на рода Кениън казваше, че трябва да я има дотогава, докато все още диша.
Осъзна, че цената щеше да бъде висока. Щеше да му струва гордостта, защото нямаше как да скрие нарастващата си слабост. Невероятното удоволствие, което бяха изживели току-що, нямаше да ги съпътства до края. Колкото и силна да бе свързващата ги страст, щеше да дойде ден, когато нямаше да бъде в състояние да я люби, и този момент щеше да бъде безкрайно горчив. Желанието му да я има щеше да нараства все повече и повече заедно със слабостта, и това бе най-горчивата мисъл от всички.
Но си заслужаваше да бъде с нея, дори на такава цена. Несъзнателно се бе отнасял с нея като с парниково цвете, като с крехък цвят, неспособен да понесе и най-лекия ветрец. Както се държеше с Луиза. Но Розалинд беше силна. Беше оцеляла на мръсната крайбрежна улица, макар и съвсем мъничка. Беше се приспособила към нелекия живот на пътуващия театър, беше се превърнала в душа и сърце на своето семейство и на трупата. Нейната мъдрост, здрав разум и жизненост й бяха помогнали да преживее не едно изпитание. И за щастие малоумният й съпруг я бе излекувал от романтичните илюзии.
Сега двамата бяха свързани от приятелство и страст. Това бе достатъчно. Макар да не го обичаше, може би за нея нямаше да бъде кой знае какво бреме да сподели живота и леглото му в продължение на няколко седмици. Наградата щеше да бъде сигурност за нейното семейство.
Погали я нежно по влажната от пот коса, докато обмисляше откъде да започне. Не искаше да пропусне нещо, тъй като нямаше време за ухажване.
Най-сетне реши, че най-добре би било да я попита. Тя беше достатъчно интелигентна, за да оцени предимствата на предложението му. И може би с достатъчно добро сърце, за да остане при него от съжаление…
Младият мъж трепна при тази мисъл, но разбра, че би приел дори съжалението, стига да не я изгуби.
