Постави сандъка в задната част на един от фургоните. Алоишъс спеше кротко под него. Кучето повдигна глава, изскимтя и размаха опашка. До носа на Стивън достигна облак тютюнев дим. Той се завъртя на пети и видя пламъчето на пура само на няколко крачки от себе си.
— Значи това наистина си ти, Ашбъртън — прозвуча развеселен глас.
— Добър вечер, Кандоувър — отвърна примирено Стивън.
— Как ме разпозна? Мислех, че съм се дегизирал достатъчно добре.
— Марго позна гласа ти — обясни домакинът. — Тя заяви категорично, че ти играеш Тезей. Помислих си, че скъпата ми съпруга е прекалила с бордото по време на вечерята. И тогава видях, че според програмата херцогът на Атина се изпълнява от Стивън Аш, а това име бе подозрително близко до твоето. Реших да проверя сам, след като ти не се появи на приема. Трябваше да повярвам веднага на Марго. Тя е изумителна, когато става дума за гласове и акценти. — Крайчето на пурата му припламна, когато дръпна поредната порция дим. — Едно от неочакваните предимства да се ожениш за жена-шпионин. За щастие другото й качество бе, че можеше да бъде дискретна.
— Някой друг знае ли? — попита младият мъж.
Кандоувър поклати глава.
— Само ние двамата. Искаш ли пура, между другото?
— Благодаря.
Макар да пушеше рядко, сега Стивън прие с благодарност възможността да върти нещо из ръцете си. Кандоувър изтръска пепелта от пурата си.
— Трупата „Фицджералд“ е много по-добра от повечето пътуващи театри, но въпреки това никой не би предполагал, че може да те намери тук. Мога ли да питам кое те е довело в нея, или не е моя работа?
Решил, че понякога е най-добре да бъде поне донякъде искрен, младият мъж отвърна:
— Не си ли се изморявал някога от задълженията, налагани от нашия произход?
— Може би. Не често, но е имало случаи — отговори замислено запитаният. — Значи си правиш почивка от херцогството.
— Точно така. Но това е възможно само ако никой не знае за нея.
Кандоувър додаде развеселено:
— Ти си наистина доста приличен актьор, но вероятно семейството ти няма да одобри новата ти кариера.
— Майкъл най-вероятно би се посмял, но сестра ми Клаудия би получила сериозно сърцебиене — заяви откровено Стивън. — А когато приключи с четенето на конско, аз пък вече ще имам сърцебиене.
Събеседникът му се разсмя на глас.
— Разбирам какво искаш да кажеш… сестра ти е страховита жена. Няма да разкрия присъствието ти. Изненадан съм обаче, че Фицджералд не разгласи каква е работата. Той сигурно е на седмото небе, че си отишъл в трупата му.
— Той не знае. Никой от тях не знае.
— Ти определено вярваш в анонимността. — Херцогът хвърли пурата си и я смачка с тока на обувката. — Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш в замъка? Можеш да си нахлузиш обратно на лицето онзи храсталак и никой няма да те познае.
— Защо да рискувам? — Стивън издуха облаче дим. — Освен това ми е приятно да стоя навън. Нощта е толкова красива.
— Е, добре тогава. — Кандоувър подаде ръка. — Приятно ми беше да те видя. Трябва да ни навестиш някой път с истинската си самоличност. Или смяташ да останеш на сцената?
— Няма такава опасност. Напускам трупата след една-две седмици. — Стивън разтърси ръката на своя домакин. — Моля те, поздрави от мое име умната си съпруга.
Дръпна отново от пурата си и издиша дима бавно, като наблюдаваше отдалечаващата се в мрака висока фигура на Кандоувър. Беше се отървал леко. Повечето му познати не биха устояли на изкушението да споделят една толкова апетитна клюка, но Кандоувър не беше такъв.
Проряза го остра болка. Притисна длан към стомаха си и отдъхна с облекчение, когато разбра, че няма да прерасне в истински пристъп.
Уморено се отпусна на тревата и се облегна на колелото на фургона. Болката бе заела постоянно място в неговия живот и той й обръщаше внимание само когато станеше прекалено силна. Тогава таблетките с опиум му носеха известно облекчение, но пък притъпяваха съзнанието му повече, отколкото му се искаше.
От колко време не се бе чувствал истински добре? Около три месеца. Блюдото с развалена риба бе натровило не само него, но и други членове на домакинството. Бяха повикали доктор Блакмър и той се бе справил ефикасно с проблема. Всички се бяха оправили, но оттогава Стивън страдаше от все по-силни болки в стомаха.
Усмихна се печално. Дали не умираше заради някаква развалена риба? Когато се видеше отново с Блакмър, щеше да спомене за това. Може би тази информация беше важна за напредъка на медицината.
Разтри корем. Болестта напредваше бързо. Нямаше да издържи шестте месеца, които макар и неуверено му бе отпуснал лекарят. Три месеца бе много по-вероятен срок и единият от тях вече бе минал. Добре че напускаше трупата след седмица.
Щеше да бъде хубаво да приеме поканата на Кандоувър да им погостува, но най-вероятно нямаше да види повече херцога и неговата съпруга. Може би никога нямаше да седи така на тревата нощем, напълно сам, в компанията единствено на звездите. Мисълта за това, което губеше, разкъсваше сърцето му.
Сякаш непрекъснато се сбогуваше с нещо. Как щеше да понесе да се раздели с Розалинд? Ако можеше да бъде с нея в последните дни от живота си, щеше да умре щастлив… или поне не толкова самотен.
Видението бе толкова изкусително, че той се замисли за момент сериозно над него. Макар да не мечтаеше за богатство, тя може би щеше да оцени възможността да получи сигурност за своето семейство. Щеше да й отнеме само няколко седмици или месеца.
Няколко много мъчителни месеца, през които щеше да го наблюдава как си отива. По-добре беше да се сбогуват сега, преди да узнае, че здравето му се влошава.
Алоишъс се примъкна и постави глава в скута на младия мъж. Той го зачеса по ушите. Животното също щеше да му липсва.
Щеше да му липсва всичко, свързано с театрална трупа „Фицджералд“.
Когато си даде сметка, че Стивън не бе дошъл на приема, Розалинд помоли един слуга да й даде кошница и наслага в нея храни и напитки. Тръгна обратно към амфитеатъра. Прохладната нощ бе особено приятна след сгорещената весела атмосфера в залата. Традицията за подобно тясно общуване между артисти и аристокрация беше стара и датираше още от Средновековието; тя бе жива и в Бърн Касъл. Бяха прекарали обаче уморителен ден и на нея също й се искаше да избяга най-сетне от тълпата. Много по- приятно идеше да остане насаме със Стивън.
Когато стигна до фургоните на трупата, очите й вече бяха свикнали с тъмнината и тя откри лесно на лунната светлина мъжката фигура, подпряна на едно от колелата.
— Здравей — провикна се бодро и се отпусна грациозно в тревата до него, а полите й се разстлаха около нея. — Помислих, че може би си гладен. Или жаден. Какво ще кажеш за малко шампанско?
След кратко колебание той отвърна:
— Би ми било приятно.
В гласа му прозвучаха мрачни нотки. Е, шампанското щеше да му повдигне настроението. Бутилката беше вече отворена, така че младата жена измъкна тапата и напълни две чаши.
— За изключително успешната вечер.
