— Къде според теб може да се намира харманът?
— Вляво, струва ми се. До хамбара и срещу краварника.
Още едно доказателство, че той бе наясно с всичко, свързано с фермата. Влязоха в хармана през двойна порта, достатъчно висока, за да може да мине натоварена каруца.
Розалинд се въртеше бавно, като оглеждаше внимателно помещението. Стари чепати греди подпираха покрива, а през високите прозорци влизаше достатъчно светлина. В левия край се издигаше сеновал.
— Можем да играем под сеновала, но не виждам кое може да се използва за влизане на артистите.
— В ъгъла има врата към хамбара. Влизанията и излизанията могат да стават оттам.
Закрачиха насам-натам, като обсъждаха как би могло да се използва пространството. Най-сетне младата жена заяви:
— Мъничко е, но може да свърши работа, ако хамбарът на татко не е по-добър. — В този момент дочу тъничък писък и наклони глава на една страна. — Какво беше това?
— Вероятно мишка, хваната от бухал.
Писъкът се повтори.
— Идва от сеновала — рече младата жена. — Ще отида да видя.
Натам водеше грубовата подвижна стълба. Розалинд се заизкачва бавно и предпазливо по нея, като съзнаваше много добре, но не съжаляваше, че по този начин излага на показ глезените си. Стивън държа през цялото време стълбата, за да бъде по-стабилна, след което я последва.
Сеновалът беше слънчев и ухаеше на прясно сено. Ако беше дете, Розалинд с удоволствие щеше остане да си поиграе тук. Всъщност възрастните също можеха да играят тук, но на доста по-различна игра.
Писъкът прозвуча отново; всъщност този път се чу цял хор пискливи гласчета. Младата жена се вгледа внимателно и миг по-късно извика радостно:
— Гледай, котенца!
Прекоси сеновала и коленичи до вдлъбнатината, приютила четири пухкави пъстри котенца и тяхната застанала нащрек майка с тигрови шарки.
— Не се притеснявай, миличка — промълви Розалинд. — Няма да сторя нищо лошо на твоите бебчета. Може ли да подържа едно от тях?
Сладките приказки изглежда не се сториха особено убедителни на котката, но едно от мъничетата, в черно и оранжево, се насочи към гостенката, като с труд се придвижваше по сеното. Розалинд се засмя щастливо и постави длан на пътя му. То се намести веднага в нея.
— Виж, Стивън, не е ли прелестно? Голямо е точно колкото дланта ми.
Погали котенцето с показалеца си и бе възнаградена с едва чуто мъркане.
— Това е тя. Котките на кафяви, черни и жълти петна са винаги женски — обясни с напрегнат глас херцогът.
Тя вдигна глава, изненадана от тона му и видя, че изражението му също бе напрегнато.
— Ще те изчакам долу — заяви внезапно той.
Розалинд го проследи с изпълнен със съчувствие поглед, когато той се обърна и тръгна към стълбата. Направи две крачки и се олюля. После се хвана за корема и с болезнен стон се отпусна бавно върху сламата.
Младата жена остави котето и се спусна към него. Стивън се бе свил на топка, обвил ръце около тялото си, а по лицето му блестяха капки пот.
— Стивън, какво има? — извика ужасена тя.
Той поклати глава и опита да каже нещо, но не успя да изрече нито дума.
Тя разхлаби шалчето около врата му с треперещи ръце, за да му даде възможност да диша по-свободно. Кожата му беше студена и потна. Розалинд скочи на крака.
— Отивам да доведа лекар.
— Не! — изхърка той. — Ще се… оправя.
Тя обаче рядко бе виждала човек, който да изглежда толкова далеч от оправянето.
— Мога ли да направя нещо?
Херцогът затвори очи.
— Вода — промълви задъхано той. — Моля те!
Розалинд заслиза по стълбата. Къде ли беше кладенецът?
Ето го, в другия край на двора. Хукна натам. Пусна кофата и с треперещи ръце започна да навива макарата. Стори й се, че това отне цяла вечност.
На един пирон висеше голямо тенекиено канче. Напълни го с вода и се запъти към хармана. Искаше й се да тича, но трябваше да внимава, за да не разсипе течността.
Сега качването по стълбата бе значително по-трудно, но успя да се справи, разля съвсем малко вода. С огромно облекчение установи, че Стивън не бе свит вече на онази ужасяваща топка. Беше се изпънал и лежеше по гръб в сламата, притиснал едната си ръка към корема. Очите му бяха затворени, по измъченото му от болка лице се виждаше, че не е добре. Как не бе забелязала досега?
Коленичи до него и допря канчето до устните му.
— Ето. Пий.
Той вдигна глава и с едната си ръка подпря съда. В началото отпиваше на малки глътки, след това — на по-големи, докато изпразни канчето.
— Благодаря — промълви дрезгаво той.
— Да ти донеса ли още?
Херцогът поклати глава.
— Сега вече съм добре. Дай ми само… още една минутка. След това можем да тръгваме.
Внезапно обзета от влудяващ гняв, Розалинд извика:
— Лъжец. Забелязах и други признаци на болест, но ти все отричаше, а аз бях достатъчно глупава, за да приема твърденията ти. Трябваше да те замъкна по-рано на лекар. Какво ти е?
Стивън я погледна право в очите. В неговите зеленият цвят бе изчезнал, и те бяха станали бледи, безжизнено сиви. Настъпи продължително мълчание. Младата жена усети, че той обмисля с каква лъжа да я успокои.
Хвана студената му длан и я стисна силно, без да откъсва поглед от очите му, сякаш опитваше да му внуши да й каже истината. Най-накрая силите му изглежда се изчерпаха напълно; той зашепна, а думите сякаш излизаха против неговата воля:
— Нито ти, нито който и да било може да направи нещо.
Сърцето й като че ли спря да бие.
— Какво искаш да кажеш?
Клепачите му се затвориха.
— Аз умирам — произнесе едва чуто той.
Това бе възможно най-ужасната новина. Умира ли? Невъзможно. Та Стивън бе толкова силен, толкова жизнен. Толкова жив.
Но не можеше да се съмнява в думите му.
Розалинд притисна с ръка сърцето си. Болката, която го прониза, й показа колко го обича. Досега бе отричала, дори пред себе си, за да заглуши мъката от предстоящата раздяла.
Но тя бе невзрачна сянка пред ужаса, който я обзе в този момент. Бе наясно от самото начало, че в крайна сметка той ще се върне при своето семейство и приятели. Тайно се бе надявала, че ще се сеща с добри чувства за нея от време на време. Искрено му желаеше да бъде щастлив. Не да лежи в студената земя.
Толкова неща й се изясниха изведнъж. Мрака, който бе усещала в него. Дистанцията, която поддържаше неизменно, когато страстта и духовната хармония ги привличаха един към друг. Настоятелността му да не остава в трупата. Отслабването и появилите се по лицето му бръчици.
Умът й препускаше. На всяка цена трябваше да му спести собствената си мъка. Съсредоточена в усилието да го говори невъзмутимо, Розалинд изрече:
— Не съм съгласна. Твоята смърт би била ужасно разхищение.
Очите му се отвориха; зениците му бяха разширени. Може би в изпитото хапче имаше опиум и това даваше пояснение защо най-сетне бе разкрил така грижливо пазената си тайна.
