Чукнаха се и пиха.
Розалинд усети как набраното през деня напрежение започва да я напуска. Вдигна поглед към тъмния силует на замъка, който се очертаваше ясно на нощното небе.
— Бърн Касъл сигурно е студен и винаги има течение, но не може да се отрече, че е изключително живописен.
— Би ли искала да имаш замък? — попита сериозно херцогът. — Или може би абатство?
Тя се престори, че обмисля отговора си.
— Абатство би било добър избор, но само при положение, че манастирът е запазен и в дъждовни дни ще мога да се разхождам из него и да се отдавам на дълбоки размисли.
— Добре казано. Да ти подаря ли абатство с манастир?
— Няма смисъл. Наистина не знам какво да правя с подобно абатство. Не ме бива за дълбоки размисли. — Доброто й настроение се стопи изведнъж, когато се сети какво бе научила току-що. — Тази вечер татко каза, че е получил писмо от Саймън Кент. Той нямал търпение да се присъедини към нас и щял да дойде след четири дни.
— Толкова скоро? — Стивън помълча за момент. — Ще си тръгна на другия ден след неговото пристигане.
Младата жена потрепери, но причината само отчасти бе прохладният нощен въздух. Ръката му се обви около раменете й. Тя се отпусна в прегръдката му и подпря глава върху рамото му. Колко добре се чувстваше така.
— Не е нужно да напускаш заради Кент — промълви тя. — Пак ще има достатъчно роли да се играят. Декори да се редят. Фургони да се карат.
— Време е, Роза — отвърна тихо той.
Тя се притисна в него. Беше толкова топъл и стабилен. Трудно й беше да приеме, че скоро щеше да си замине.
— Ще ми липсваш — прошепна тя.
— И ти на мен.
Целуна я по косите.
Розалинд вдигна глава и преди да разберат какво става, двамата се зацелуваха бурно. Кадифената нощ бе натежала от уханието на цветя и шампанско, от чувствени тайни, които бягаха от дневната светлина. Ръцете им се сплетоха и те се отпуснаха върху тревата. Бе прекрасно да усеща силното му, стегнато тяло и да знае, че е в състояние да пробужда такова желание у него.
Стивън погали гръдта й и плъзна длан по изтърканата коприна на сценичния костюм. Дъхът на Розалинд секна, когато ръката му спря в скута й. Кръвта бучеше в ушите й, толкова й се искаше да му се отдаде. Но в потайните кътчета на съзнанието си изпитваше страх от зараждащата се любов, горчивият опит я възпираше. Страстта носеше краткотрайно удовлетворение и причиняваше вечна мъка.
Херцогът се поколеба, усетил вътрешната й борба. Тогава Алоишъс изскимтя и завря студения си нос помежду им. Облиза бузата на Розалинд и тя се засмя.
— О, Боже! Това се превръща от романс във фарс.
Стивън се отдръпна и легна по гръб на тревата.
— Това куче има повече здрав разум и от двама ни — заяви задъхано той.
Изправи се, хвана я за ръката и й помогна да стане. Прокара пъргаво длани по тялото й, за да оправи костюма и да я успокои.
После вдигна брадичката й и я целуна.
— Отивай на приема и не се връщай, ако не си заобиколена от трупата. В противен случай мога да направя нещо, за което ще съжаляваме и двамата.
Той имаше право, разбира се. Тя му остави шампанското и кошницата с храна и се запъти замаяна обратно към замъка.
Но не можеше да не си задава въпроса, дали наистина щеше да съжалява, ако все пак беше се случило нещо.
Глава 14
Хейвърфорд беше по-скоро село, отколкото град, но трупата „Фицджералд“ винаги се бе радвала на много добра посещаемост тук, а странноприемницата „Грийн Ман“ беше чиста и уютна. Розалинд подреди вещите си в малката таванска стаичка. След малко слезе долу с намерението да пие чай. Насочи се към малкия салон и видя, че баща й разговаря със собственика, мистър Уилямсън. Томас се намръщи и й даде знак да се приближи.
— Уилямсън казва, че плевникът, който сме използвали винаги, изгорял неотдавна. Има две предложения за места, където можем да изнесем представлението. — Подаде й парче хартия, където бе написано как може да се стигне до тях. — Аз ще огледам едното, а ти — другото.
— Собствениците съгласни ли са да ни приемат?
— Да, мисис Джордан — отвърна ханджията. — Фермерът Браун и неговото семейство са заети с прибирането на реколтата, но харманът им е на разположение. Той каза просто да отидете и да огледате сами, тъй като всички са на полето.
Младата жена прегледа набързо указанията, като си напомни да остави безплатни билети за фермера и семейството му, дори да се спрат на другото предложение.
— Вземи Стивън, в случай че те нападне някое говедо, или каквото там обитава плевника — посъветва я шеговито баща й.
Тя кимна. Всяко извинение да бъде със Стивън вършеше работа. От четирите дни до пристигането на Саймън Кент бе останал само един. Утре актьорът щеше да се появи, а вдругиден Стивън щеше да си тръгне. Тази мисъл тежеше непрестанно на сърцето й.
Сложи на лицето си маската на привидна бодрост и се запъти към малкия салон, където Стивън даваше урок на малкия й брат.
— Мога ли да ти заема учителя, Брайън? Татко иска да огледаме един плевник.
— Вземай го — побърза да се съгласи момчето. — Нуждите на трупата са на първо място.
— Което означава, че не си си направил превода от латински — отвърна сухо херцогът. — Постарай се да свършиш тази работа, докато се върна.
Брайън въздъхна мъченически и се захвана с възложената му задача. Стивън се усмихна и разроши леко с пръсти косите му.
— Помисли си само как би могъл да използваш това страдалческо изражение, за да подобриш играта си на сцената.
Лицето на Брайън светна и той се опита да изобрази чрез средствата на пантомимата смъртна сцена, като се хвана за гърлото. Сестра му се засмя, дръпна Стивън за ръката и го изведе от малкия салон.
Запътиха се към главния вход на страноприемницата и тя забеляза, че изражението на спътника й стана сериозно.
— Чакай малко да пийна вода — помоли я той.
Влезе в пивницата и каза нещо на кръчмарката, която побърза да изпълни желанието му. Актрисата си помисли с не особено приятно чувство, че жените винаги изпълняваха с охота молбите на Стивън.
Присви очи, когато установи, че водата му трябваше, за и изпие някакво хапче.
— Не се ли чувстваш добре? — попита тя, щом той се върна.
Лицето му се изкриви, но той само сви рамене.
— Просто стомашно неразположение. — Нежеланието му да обсъжда тази тема беше толкова очевидно, че тя не настоя повече. Излязоха на слънчевата улица. Беше прекрасен ден, по-скоро есенен, отколкото ютен. Първите сухи листа се въртяха, носени от лекия ветрец.
Почти без да разговарят, те тръгнаха по главната улица, която скоро се вля в междуселски път. Целта им се намираше в покрайнините на селото. На почукването им не отговори никой; както бе казал Уилямсън, цялото семейство и прислугата бяха на полето, за да прибират реколтата.
Младата жена огледа двора, който бе затворен от три страни от потъмнели от времето тухлени постройки.
