Искаше му се да я привлече в обятията си, но разумът надделя. Задоволи се да пъхне лявата си ръка под пелерината й и да я обвие около топлата й гъвкава талия; знаеше, че пелерината ще скрие жеста му от останалите в помещението.
Телата им се докоснаха и кръвта му запулсира бурно във вените. Разтвори лявата си длан и я прокара по корема й с бавни кръгообразни движения.
— Готова ли си за предстоящата ни сватба, моя Иполита?
Тя вдигна натежалия си от желание поглед и отвърна дрезгаво:
— Да, скъпи ми херцоже. Готова съм.
И се притисна леко в него.
Заля го гореща вълна. За момент остави въображението си да действа на воля. Те бяха безсмъртни крал и кралица, влюбени, намиращи се в безопасност сред думите на една пиеса, където нито те, нито тяхната страст щяха да умрат някога. Той щеше да я ухажва с вино и рози и двамата щяха да се сливат в омагьосаната гора, вечно млади и силни.
В този момент стомахът му се обади болезнено и го върна към действителността. По дяволите, той беше като пеперуда, която летеше прекалено близо до пламъка. Защо измъчваше така и нея, и себе си?
Защото дори болката от несподеленото желание бе за предпочитане пред студената утеха на логиката. Въпреки това отпусна ръка и се отдалечи на крачка от нея.
— Представяли ли сте тук „Както ви харесва“? Този амфитеатър би бил много подходящ за Арденската гора.
Младата жена застина. Преминаването от чувствената омая към реалността бе доста внезапно. След малко отговори:
— Едва миналата година. Аз играх ролята на моята съименничка, Розалинд.
Щеше му се да я види в тази пиеса. Високата й великолепна фигура щеше да изглежда много добре в бричове. Изобщо искаше да я види по хиляди начини… и най-вече между сатенени чаршафи, покрита единствено от великолепните си светлокестеняви коси.
Едва се сдържа да не се наведе, за да целуне елегантното й ухо, разкрито отчасти от прибраните кичури. Вместо това погледна отново навън и видя херцог и херцогиня Кандоувър, които прекосиха сцената и се насочиха право към него.
Стори му се, че сърцето му подскочи чак в гърлото. Напомни си, че нямаше откъде да знаят за присъствието му, и каза с леко променен глас:
— Това ли са нашите работодатели? Имат доста аристократичен вид.
— Херцогът и херцогинята винаги идват да поздравят лично трупата и да проверят дали сме готови да започнем — обясни младата жена. — Не е ли красива тя? Женени са от няколко години и все още се държат така, сякаш са в медения си месец.
Херцогинята бе наистина красива, почти толкова, колкото и съпругата на Майкъл, Катрин. Също тъй неустоима, както Розалинд…
Стивън побърза да се оттегли в най-далечния ъгъл на помещението, преди да влезе семейство Кандоувър. Те поправиха Мария и Томас фамилиарно и се обърнаха с приятно леки думи към другите по- отдавна играещи в трупата актьори. Херцогът наблюдаваше Кандоувър с интерес. Само преди няколко седмици той самият се бе движил със същата властност и високомерие в очакване да му оказват уважение навсякъде.
Преди да се оттеглят, херцогинята отправи усмивка на останалите членове на групата. Погледът й се задържа за момент върху Стивън, но вероятно заради мустаците. Той наклони глава в знак на уважение и тя премести очи нататък. Миг по-късно двамата със съпруга й излязоха.
След като вратата се затвори след тях, Томас вдигна ръце с повелителен жест.
— Никога не е имало по-подходяща сцена за тази пиеса и нощта е изпълнена с вълшебство. Какво ще кажете да излизаме и да превърнем това представление в нещо незабравимо?
Посрещна го хор от одобрителни възгласи. Брайън, в костюма на Пък, извика:
— О, да, сър!
И се изчерви, когато гласът му се извиси над останалите.
Баща му се ухили до уши и даде знак на Стивън и Розалинд и тяхната свита. Те навлязоха във великолепното царство на въображението под звуците на фанфари. Беше се стъмнило почти напълно и сцената бе осветена от факли, а високо отгоре, в дърветата, лампите блестяха като приказни звезди.
Стигнаха до средата на откритата сцена. Херцогът се обърна величествено към своята амазонка и видя сестра си на втория ред.
Въпреки строгото си изражение Клаудия беше красива жена, с кестенявите коси и силните черти на рода Кениън. Бе стиснала целомъдрено ръце в скута си, а мълчаливият й съпруг седеше до нея. Интересно, какво представляваше бракът им. Дали двамата изпитваха чувства един към друг, или беше поредната аристократическа договорка, при която двама непознати просто живееха под един и същ покрив? Ако беше по-добър брат, щеше да знае. Обеща си да разбере, преди да умре.
Беше време да започва. Заговори с по-висок от обикновено глас, който се понесе с лекота над амфитеатъра. Той беше Тезей, водил големи битки и извършил велики дела, и сега се бе прибрал, за да се свърже с любовта на своя живот.
Царствена и смела, неговата царица на амазонките отвърна с гласа на Розалинд, в който се чувстваше нетърпението на влюбена жена. Стивън се взря в шоколадовите й очи и даде воля на истинските си чувства, като вложи в устата на херцога на Атина думите, които херцог Ашбъртън никога нямаше да произнесе.
Когато напуснаха сцената, Розалинд хукна да се преоблече в костюма на придружителката на феята, но Стивън бе свободен да наблюдава по-нататъшното развитие на пиесата.
С нейното напредване стана ясно, че желанието на Томас Фицджералд щеше да се изпълни. През живота си Стивън бе виждал може би десет изпълнения на „Сън в лятна нощ“. Той самият беше участвал в три от тях. Но никога не бе ставал свидетел на по-хубаво представление от играното тази вечер.
Обстановката беше очарователна, светлините придаваха на феите неземна хубост. Томас и Мария играеха отчуждените повелители на феите, които бяха заедно от столетия, но все още имаха страст за спречкване и скандали помежду си. Всички актьори бяха в най-добрата си форма. Особено убедителна беше Джесика в ролята на Хърмия, чийто любим се бе обърнал срещу нея.
Комедията от грешки напредваше и неусетно настана време Стивън да излезе отново на сцената с Розалинд. Той вече не се притесняваше, че могат да го разпознаят. Мнозина от публиката познаваха херцог Ашбъртън, но тази вечер той беше Стивън Аш — човек, освободен от тиранията на ранга, и участваше в най-хубавото представление на своя живот.
Когато Брайън произнесе заключителната реч на Пък, настана пълно мълчание. После публиката се изправи на крака, заръкопляска и завика с ентусиазъм, който напомняше по-скоро за Лондон на простолюдието, отколкото за преситената по принцип аристокрация.
Изпълнителите излязоха да се поклонят. Стивън и Розалинд се появиха заедно. На сцената сякаш ги посрещна звукова стена от аплодисменти. Той се опиваше от шумното одобрение със съзнанието, че бе заслужил своята част от възторга — това определено бе най-упоителната напитка. Нищо чудно, че артистите се пристрастяваха към такова… такова блаженство. Чувството за сила и съвършенство беше опияняващо.
Херцогът се поклони дълбоко, стиснал ръката на своята партньорка, изпълнен с безкрайна благодарност, че му бе дадена възможност да опита този толкова различен от неговия собствен живот.
След представлението публиката слезе на сцената и се смеси с актьорите. Херцогът забеляза, че няколко жени се насочиха към него, затова побърза да се измъкне и да се оттегли в най-отдалеченото ъгълче на мъжката гримьорна. Розалинд му беше казала, че след представлението изпълнителите, все така в костюми, щяха да отидат в замъка за подготвения за тях и гостите прием. След един-два часа Томас и Мария щяха да съберат хората си и да потеглят обратно към Уиткъм на лунна светлина.
Стивън изчака, докато престана да чува гласове, след което свали перуката, брадата и костюма. През оставащите му няколко дни с трупата нямаше да има повече изпълнения на „Сън в лятна нощ“, затова се сбогува носталгично с Тезей, докато сгъваше царствената му роба.
Вдигна сандъка с костюмите и го изнесе навън. След като не бе отишъл на приема, можеше поне да свърши нещо полезно.
