— Да, но защо ти е брада? — попита изненадано младата жена. — Тя предизвиква сърбеж — слагала съм не един път, когато играя мъжки роли. И скрива толкова голяма част от лицето, че е трудно да си придадеш подходящ израз.
— Първия път, когато играх Тезей, ти каза, че от мен се иска само да внушавам авторитет и да демонстрирам любов към бъдещата си съпруга.
— А ти си авторитетен дори с чувал на главата — заяви през смях актрисата. — Добре тогава, сложи си фалшива брада и мустаци.
Това го поуспокои донякъде. С дегизировката и като си промени малко гласа, би трябвало да се отърве безнаказано. Пък и кой би допуснал, че херцог Ашбъртън е станал член на пътуваща театрална трупа.
— Гледай — възкликна Розалинд. — Не е ли невероятно романтично?
Бърн Касъл издигаше високите си кули над хълма и имаше наистина драматичен вид, но според Стивън Ашбъртънското абатство беше по-красиво. Когато фургонът тръгна по дългата алея, водеща към имението, младият мъж смъкна шапката върху лицето си и се отпусна по ниско на седалката. За щастие през последните няколко седмици бе поизтъркал аристократичното си лустро.
Минаха покрай обширна конюшня. Зад нея бяха спре ни десет-петнайсет великолепни екипажа, много от тях с благороднически гербове по вратите. Розалинд посочи натам.
— Превъзходни са, нали? — Хвърли дяволит поглед на своя спътник. — Но предполагам, че ти не се впечатляват особено от тази гледка.
Тя имаше право. Колекцията от скъпи карети изобщо не му направи впечатление.
— Искало ли ти се е понякога да притежаваш подобно богатство? — попита сериозно той. — Тоалети, бижута и карети, колкото и каквито пожелаеш?
Въпросът му я изненада.
— Не особено. Имам си всичко, което ми е необходимо за живот, добро здраве, прекрасно семейство и приятели. Не са ми нужни никакви дрънкулки. — Замисленият й поглед се спря на замъка. — Е, не бих имала нищо против да притежавам хубава къща, но не богатството прави човека щастлив и подозирам, че подобен разкош е същевременно и огромно бреме.
Думите й проникнаха право в сърцето му. Удобство, здраве, близки хора, с които те свързват топли чувства. Наистина, какво още можеше да желае човек? Богатствата, титлите и властта бяха просто дрънкулки.
— Ти си мъдра жена, Розалинд — промълви херцогът. Когато завиха наляво, видяха, че зад първата редица от екипажи има втора. Погледът му премина набързо по тях. На последната карета имаше изрисуван герб, който му се стори познат. Къде…
О, Боже! Едва не изпъшка на глас. Беше гербът на Херингтън, а сестра му Клаудия беше графиня Херингтън. Тя и съпругът й вероятно гостуваха при приятели някъде и района и, естествено, нямаше как да не бъдат поканени на тазвечерното представление.
Ако трябваше да направи списък с хората, от които искаше да се скрие, името на Клаудия щеше да бъде написано най-горе. Двамата се бяха разбирали винаги добре, но тя имаше много твърди представи за естествения ред на нещата. Ако разбереше, че благородният й брат се подвизаваше на сцената, щеше да направи живота му ад. За пореден път се замисли дали да не си плюе на петите.
Но трупата имаше нужда от него. От казаното от Розалинд му бе станало ясно, че тазвечерното представление е от огромно значение за нейното семейство, особено за баща й. Ако ги изоставеше в този критичен момент, щеше да им се отплати по най-грозен начин за тяхното великодушие.
Очевидно му предстоеше дълга, напрегната вечер. Докато паркираше фургона до другите коли на трупата, Стивън се помоли наум на Хермес, гръцкия бог на измамниците.
Щеше да посрещне с отворени обятия всяка помощ, откъдето и да дойдеше.
Джесика притисна внимателно левия край на изкуствената брада и отстъпи крачка назад.
— Какво мислиш, Роза?
Сестра й огледа изпитателно младия мъж и кимна.
— Получи се много добре.
— Ще ми бъде ли позволено да си видя лицето? — попита сухо тяхната жертва.
Розалинд му се усмихна дяволито.
— След като ти залепихме този храсталак, няма да можеш да си видиш лицето дори в огледало!
Джесика сключи тъмните си вежди.
— Според мен той изглежда доста впечатляващо. Като средновековен крал. Някой Едуард например.
Тъй като нямаше желание да чака, докато сестрите решат точно на кой крал прилича най-много, Стивън взе едно огледалце от скрина с гримовете. Разгледа произведението им и си отдъхна. Бяха му поставили дълга, тъмни перука, която падаше на вълни до раменете му, и разкошна подхождаща й брада. Никой нямаше да повярва, че окосмяването е естествено. Външността му обаче щеше да бъде прикрита успешно, а единствено това имаше значение.
— Аз пък мисля, че приличам повече на старозаветен пророк, останал прекалено дълго в пустинята.
Розалинд се засмя и вдигна диадемата на херцога на Атина — железен обръч с евтино позлатяване — и я постави върху буйната грива на младия мъж.
— Трябва да призная, че идеята ти беше много добра. Сега от теб определено лъха на царственост.
— Не е царственост, а пакетчетата с лавандула, които използваме, за да пазим перуките и брадите от молците — обади се Джесика и побърза да се измъкне със смях, преди сестра й да я замери с една руса плитка от сандъка с костюми.
Стивън се изправи и поглади пурпурната си роба. Розалинд имаше право — брадата наистина предизвикваше сърбеж.
— Сигурно вече е време да започваме.
Точно в този момент нахлу Томас Фицджералд, нагласен като Оберон. Беше в стихията си, щураше се насам натам и даваше понякога противоречиви нареждания. За щастие Розалинд вече бе свършила обичайната си работа, така че и декорите, и актьорите, и костюмите бяха наред. Дори времето беше на тяхна страна.
Гримьорните и общата стая за артистите бяха под амфитеатъра. Херцогът се приближи до едно прозорче и надникна навън. Театърът, с формата на три четвърти кръг, бе разположен на склона на хълм, като сцената бе в най ниската точка, а редовете със седалки се издигаха във формата на концентрични кръгове, за да могат всички зрители да виждат ясно. Зад сцената бяха надвиснали клони те на огромни стари дървета. Именно тази бе една от причините да представят точно „Сън в лятна нощ“ — дърветата можеха да се използват като част от декорите.
Стивън помогна на сценичните работници да провесят въжета от дърветата. И докато трупата правеше бърз преглед на пиесата, за да се уточнят движенията по сцената, всички артисти, изпълняващи роли на приказни същества, с радост се полюляха на тях. Дори Розалинд се спусна на сцената с въже и явно си прекарваше чудесно. Мария, в ролята на Титания, се присъедини към забавлението.
Полека започна да се спуска мрак и сцената с надвисналите дървета се превърна в мистериозната гора от въображението на Шекспир. Един славей се заоплаква напевно някъде в клоните, когато гостите заприиждаха за представлението. Красиво облечени жени и елегантни мъже разговаряха и се смееха, докато си избираха места. Стивън се оглеждаше за сестра си, но не я видя, тъй като полезрението му беше доста ограничено. Ако имаше късмет, щеше да я боли глава и да пропусне представлението.
Но не очакваше да го сполети такова щастие.
В този момент почувства ухание на рози и миг по-късно Розалинд застана до него край прозорчето. Беше прелестна в робата на кралица на амазонките и с вдигната нагоре и хваната с позлатена диадема коса. Сценичният грим подчертаваше пълнотата на устните й, а почернените ресници изглеждаха изкусително дълги. Стори му се прекрасна и неустоима.
