сумата, за да й дам някаква сигурност.
— Значи си й дал сто лири плюс плащането на разходите на мисис Холт. Постъпката ти е невероятно великодушна.
— Става дума само за сто лири — отвърна смутено той. — Не е кой знае какво.
Ако досега бе имала някакви съмнения относно социалното му положение, те изчезнаха окончателно.
— Малко богатство според повечето хора — усмихна се накриво тя. — Поне за Фицджералд. — Тъй като той я погледна развълнувано, тя додаде: — Ние произхождаме от различни светове, Стивън. Дори по- различни, отколкото се представяш, струва ми се.
Херцогът се обърна и постави длан върху ръката й.
— Но нима не изградихме мост между тези светове?
— Да — отговори тихо младата жена. — Доста крехък и от него няма да остане и следа, щом си тръгнеш.
Лицето му се изопна и в очите му се мярна горчиво съжаление:
— Защо нещата трябва да бъдат такива?
— Те просто са такива. Ти си благородник, а аз — актриса. В повечето случаи хората се срещат с нас само зад затворени врати. — Усмихна му се. — А ние с теб просто имахме късмет да загърбим за малко обичайния начин, по който вървят нещата по света.
Стивън бавно въздъхна.
— Имаш право. Както винаги…
Розалинд тръгна отново, все така под ръка с него, и най-накрая изрече това, което я вълнуваше.
— Ти бягаш от нещо, нали?
Той я погледна.
— Толкова ли съм прозрачен?
— Умея да наблюдавам хората внимателно.
А тъй като изпитваше чувства към Стивън, забелязваше още повече неща.
— Нищо незаконно — отвърна след дълго мълчание той. — Бягам от… живота, предполагам. Но е време да се прибирам и да поема отново моите отговорности. Веднага щом пристигне заместникът на Едмънд Честърфийлд.
Внезапно тя реши, че в никакъв случай не трябва да му даде да разбере колко много щеше да й липсва. Затова заяви безгрижно:
— Пофлиртувахме си чудесно.
Той я погледна, видимо силно развълнуван.
— Наистина. — Взе ръката й и я повдигна към устните си. После заяви с театрален тон: — Ще ви помня до края на живота си, лейди Калибан.
Както щеше да го помни и тя самата. И някой ден — след две или три години — може би щеше да бъде в състояние да си спомни за него, без това да й причини болка.
Глава 13
Стивън разбра какво става едва в последния момент. Трупата бе на път към имението, където щеше да дава представление по покана на собственика, както бе обяснила Розалинд. Повечето актьори бяха в каретите и предния фургон, а Стивън караше фургона с декорите и костюмите.
Конете нямаха нищо общо със собствените му чистокръвни жребци, така че можеше да обръща внимание на своята спътница. Младата жена бе захвърлила бонето си във фургона и пътуваше гологлава, с изложени на слънцето коси и лице. Плитките с топлите цветове на есента го подсетиха, че този сезон вече чукаше на прага. Времето летеше.
Предпочиташе да не мисли за изтичащото време и затова попита:
— Между другото, къде отиваме?
— В Бърн Касъл, владение на херцог Кандоувър. Изненадана съм, че не си чул татко да го споменава. Той се гордее страшно много с факта, че през последните четири години даваме представления там по лична молба на херцога.
Рейф Уитбърн, херцог Кандоувър, беше един от най-добрите приятели на Майкъл и двамата със Стивън се познаваха от години. Достатъчно добре, за да го познае веднага щом го види. Херцогът изпита силното желание да подаде юздите на Розалинд и да си плюе на петите.
От седмици пътуваше с трупата „Фицджералд“ в някакъв вълшебен свят, който бе напълно различен от нормалния живот. И сега този свят бе на път да се сгромоляса. Имаше някакъв шанс да не го познаят, ако работеше само зад сцената, но тази вечер трябваше да играе отново ролята на херцога на Атина. Двамата с Розалинд щяха да се появят първи на сцената. Нямаше начин да не го познаят.
Попита, като си налагаше да говори спокойно:
— Представлението само за домочадието на херцога ли ще бъде?
— О, не. То е истинско събитие — отвърна актрисата. Алоишъс пътуваше в техния фургон и избра точно този момент, за да пъхне глава помежду им. Тя погали кучето по муцуната. — Херцогът и херцогинята канят цялата аристокрация наоколо. Преди представлението те дават вечеря на всички и дори изпращат същите блюда и на нас, скромните артисти. Превъзходна храна и публика, способна да ни оцени по достойнство. Това е кулминацията на годишната ни обиколка.
Прекрасно. Стивън със сигурност познаваше половината от хората, които щяха да присъстват. Вероятно бе кръстник на децата на някои от тях.
— Как започна цялата история? — попита кисело той.
— Херцогът и неколцина от благородните му приятели дошли да ни гледат в Уиткъм. Подозирам, че първоначално са имали намерение да ни се надсмеят, но останаха, за да ни се възхитят. Тогава играхме „Буря“. — Усмихна се, потънала в спомените си. — След представлението Кандоувър се появи зад сцената — той е много красив — и пофлиртува елегантно с всички дами от трупата, включително и със старата Нан. После попита дали бихме могли да играем в неговия открит театър.
— Естествено, отговорът беше да — довърши Стивън. Все още не беше късно да избяга, но не можеше да го направи, тъй като трупата и без това нямаше достатъчно хора. Съвестта не му позволяваше да провали представлението.
— Дръж се — предупреди той, докато прекарваше фургоиа покрай широка канавка и се питаше защо мисълта, че може да бъде разкрит, го бе разстроила толкова.
Все пак той бе херцог Ашбъртън и можеше да прави каквото му харесва. Хората можеха да се присмеят на ексцентричното му поведение, но със сигурност нямаше да го направят пред него.
Срамуваше ли се да играе на сцената? Ни най-малко. Нещо повече, гордееше се със скромните си умения и за него бе огромно удоволствие да бъде част от трупата.
Какво тогава го тревожеше?
Едва сега си даде сметка в какво се състои проблемът. Последните седмици означаваха много за него — те му бяха доставили тайно удоволствие, което щеше да го поддържа в трудните месеци, които му предстояха. Не искаше представителите на неговата класа да научат за приключението му, защото щяха да развалят тази прекрасна магия.
Още по-лошо, циничните непременно щяха да решат, че е преспал с една-две от актрисите. Не можеше да понесе Розалинд и нейното семейство да станат обект на грозни клюки. Но как, по дяволите, да се справи с тази възможна ситуация?
И тогава му дойде наум една идея.
— Мислех си, че ще бъде по-добре да играя Тезей с перука и брада, за да не изглеждам толкова съвременен. Може да се уреди, нали?
