нощ“. Ако времето е лошо, ще влезем вътре, но няма да се получи така добре. — Остави настрани бележника. — Ял ли си?
Стивън отвърна с повдигане на рамене, тъй като напоследък често пропускаше едно или друго хранене, и потърка несъзнателно стомаха си. Той определено бе отслабнал, а сега Розалинд се сети, че бе виждала този жест и преди.
Може би имаше проблеми с храносмилането или язва на стомаха.
Докато се колебаеше дали не е прекалено дръзко да попита за здравето му, херцогът рече:
— Би ли искала да навестим Ели Уордън?
Тя се усмихна.
— С най-голямо удоволствие.
Стана да си вземе бонето и двамата напуснаха заедно хана.
Докато вървяха към другия край на Уиткъм, Стивън каза:
— Тази сутрин ходих в Каули.
— А, разбира се — възкликна тя. — Успя ли да разговаряш с председателя на енорийския съвет относно бъдещето на Ели?
— Да.
Не каза нищо повече. Спътницата му се въздържа от по-нататъшни въпроси. И без това щеше да разбере съвсем скоро.
Мисис Холт живееше в спретната къща, скрита сред ярките цветя на късното лято. Не можеше да има по-подходящо място за веселата акушерка. Тя отвори лично, когато Стивън почука на вратата.
— А, ето ги добрите ангели! — възкликна тя и отстъпи встрани, за да им направи място да минат. — Ели и нейното момченце са в чудесна форма.
— Толкова се радвам да го чуя — отвърна топло Розалинд. — Може ли да ги видим?
— Оттук.
Акушерката ги поведе по тясно стълбище към слънчева стая в задната част на сградата. Ели седеше на тапициран стол край прозореца, прегърнала спящото бебе. Измита и пременена в чиста рокля, тя изглеждаше много хубава, с меки кестеняви къдрици и нежни черти.
Лицето й светна, като видя посетителите.
— Толкова се радвам, че имам възможност да ви благодаря както трябва. Не знам какво щях да правя без вас.
Сърцето на Розалинд трепна при вида на спящото бебе. Главицата му бе покрита с копринени тъмни косички.
— Може ли да го подържа?
— Разбира се.
И младата майка й подаде внимателно безценното вързопче.
Розалинд обхвана в обятията си топлото телце и изпита почти непреодолимо желание да избяга и да запази детето за себе си. Беше се надявала да има свои деца, които да й бъдат утеха в несполучливия брак. Но тя бе бездетна и никога нямаше да има щастието да държи в ръцете си свое дете.
— Прекрасен е — промълви пресипнало тя.
— Толкова мъничък и съвършен. — Стивън докосна предпазливо малката ръчичка, сякаш се страхуваше да не я повреди. — На баща му ли ще го кръстиш?
— Да. И… — Ели наклони смутено глава на една страна. Така и не успях да науча името ви, сър.
— Стивън Аш.
Той не отделяше погледа си от бебето. Розалинд усети същия копнеж за дете, който изпитваше и тя самата.
— В такъв случай бих искала да го нарека Даниъл Стивън, ако нямате нищо против, сър.
Херцогът вдигна изненадано глава, видимо доволен от предложението.
— За мен ще бъде чест. — Погледът му падна отново върху момченцето. — Аз имам няколко кръщелници, но този е по-специален.
Розалинд благослови наум момичето, че му бе направило подарък, който явно за него означаваше повече, отколкото би могло да се предположи. Тя върна със съжаление детето на майка му.
Стивън докосна нежната като листенце на роза бузка на новороденото.
— Приятни сънища, Даниъл Стивън. — Вдигна очи; сега вече изражението му бе делово. — Имаш ли някакви планове за бъдещето, Ели?
Щастливото изражение на родилката помръкна.
— Ще се опитам да си намеря работа, където ще мога да взема и него. Няма да бъде лесно, но не се боя от тежък труд.
— Тази сутрин разговарях с енорийския съвет на Каули. Те се съгласиха с мен, че помощта, отпусната на теб и майка ти, е била много по-малка от стойността на къщата, затова ще получиш двеста лири като компенсация.
Ели ахна.
— Двеста лири! Та това е цяло състояние!
— Не е състояние, но е добра застраховка за изключителни ситуации — съгласи се херцогът. — Мисля, че знам едно подходящо място за теб. Мой приятел има имение в Норфолк и се нуждае от още една прислужница. Икономката е добросърдечна вдовица, която обича бебета. — Усмихна се. — Прилича в много отношения на мисис Холт. Може би там ще откриеш и някои роднини.
Момичето го гледаше изумено и лешниковите му очи се напълниха със сълзи.
— Би било страхотно, сър. Двамата с вашата съпруга бяхте толкова добри с мен. Никога няма да ви забравя.
Розалинд и Стивън се спогледаха сепнато.
— Ние не сме женени. Просто… приятели — обясни тя.
Родилката се изчерви.
— Съжалявам. Помислих… така, както се държите един с друг…
— Лесно може да се допусне такава грешка, защото двамата сме много добри приятели — допълни херцогът с усмивка в очите. — Когато отидеш в Норфолк, ако искаш, можеш да се представяш като вдовица и да добавиш фамилията на Дани; не нужно хората да знаят какво точно е положението. Все пак двамата вече сте били женени в сърцата си, ако не и в църквата.
Този път Ели наистина се разплака.
— Никой никога няма да нарече моето бебе копеле. О, сър, това е… това е истинско чудо.
Стивън отвърна смутено:
— Ти си страдала достатъчно. Време е за промяна. — Погледна към своята спътница. — А за нас е време да си вървим.
Розалинд кимна и се наведе да целуне леко челцето на Даниъл Стивън. Той отвори очи и я погледна сериозно. Усетила, че тя също ще се разплаче, ако остане още малко, младата жена стисна ръката на Ели и й пожела късмет. Слязоха долу. Стивън обясни положението на мисис Холт, която се съгласи да задържи Ели, докато се възстанови достатъчно, за да замине за Норфолк. Последва дискретно дрънкане на монети, когато той й плати за разходите около младата майка и бебето. Розалинд изчака да се отдалечат достатъчно, преди да попита:
— Как успя да накараш енорийския съвет на Каули да върне на Ели парите от продажбата на семейното имущество, за Бога?
— Заплаших ги — отвърна бодро той. — Познавам до известна степен законите, затова им посочих къде са ги нарушили и обещах да изпратя при тях мировия съдия на графството. Всъщност аз така или иначе ще го направя. Ели не е единствената малтретирана от тях.
Розалинд си спомни как Стивън се бе държал предишния ден с Крейн и това я убеди, че не му е било трудно да сплаши енорийския съвет достатъчно, за да го принуди да изпълни дълга си. Вероятно дори не бе повишил тон.
— Къщата наистина ли е струвала двеста лири?
Херцогът се поколеба.
— Половината, след като извадиха всяко пени, похарчено за семейството, плюс лихвата. Аз удвоих
